— Аз, разбира се — подхваща той, — не съм тук в качеството си на посланик на Калтани. Всъщност…
Шум от спираща кола зад къщата — Сара и децата се прибират.
— … Всъщност, дошъл съм по личен въпрос. Грешите, ако смятате, че Калтани са единствените клиенти, чиито интереси представлявам…
Дивашки крясъци — Марк-Андреа и Хайди нахълтват в хола, оттам в кабинета ми и се хвърлят на шията ми. Целувам ги, изхвърлям ги навън и затварям вратата след тях.
— Децата ви са очарователни.
— Благодаря.
Започвам да губя търпение. И Олифан го усеща, тъй като поклаща глава, извивайки устни в странната си полуусмивка.
— Споменах ви, че имам лично предложение към вас. То се съдържа в една-единствена дума. Бофутатсвана.
Все едно кихва. Ако е искал да ме шашне, успял е. Той повтаря:
— БОФУТАТСВАНА. Това е един бантустан.
И се впуска в обяснения: бантустаните са автономни територии в Южноафриканската република; има ги с десетки; в тях живеят единствено чернокожи; настоящата им автономия би трябвало да премине в независимост; въпросната независимост е подчертано теоретична; тези територии са до такава степен „втъкани“ — и то не случайно — в бяла Южна Африка, че от независимостта им би имало толкова полза, колкото от тази на Клермон-Феран във Франция.
— През октомври, господин Цимбали, получи независимост първият бантустан — Транскеи. Тази година Бофутатсвана ще последва примера му.
И продължава да ми рецитира урока си по история най-сериозно и невъзмутимо. Поне що се отнася до лицето, тъй като очите му искрят все тъй иронично, сякаш иска да каже: „Докога ще ме търпиш?“ Какво иска от мен, по дяволите?
— Бих искал да сте наясно с начинанието, в което ви предлагам да се включите заедно с мен. С мен и с един от южноафриканските ми приятели, Хенрик Корбер. Може би сте чували за него?
Не мога дори да разбера дали ми се подиграва или не. Поклащам глава:
— Лично на мен ми е абсолютно непознат. Колкото и вашият Боф-незнамкаквоси, всъщност. Което не никак малко.
Така де, майтап да става…
— Господин Цимбали, според моя приятел Корбер в света едва ли има страна, в която хората да скучаят повече, отколкото в Южноафриканската република. По време на португалската колонизация белите южноафриканци са ходели да се забавляват в Мозамбик. След деколонизацията са се принудили да се пренасочат към онези места, които там наричат B.L.S.: Ботсвана, Лесото, Свазиленд…
Усмивка. Той искрено се забавлява.
— Това обаче са погранични територии. За разлика от бантустаните, които са разположени във вътрешността на републиката, в близост до големите градове, където е съсредоточена покупателната способност на белите. И на Рик Корбер, господин Цимбали, му хрумва следната идея: защо да не се възползва от специфичния юридически статут на бантустаните, за да създаде, да речем, няколко нови Лас Вегас?
Накрая все пак изплю камъчето. Избухвам в смях:
— Дошли сте да ми предложите да построя казино в ловните полета на племето банту?
По-невъзмутим от всякога: да, точно така. Само че не едно казино, а няколко, както и хотели, и ресторанти — всъщност, истински град на развлеченията и удоволствията, чийто клиенти, естествено, ще бъдат богатите бели южноафриканци, които се отегчават до смърт в калвинистката си родина, където ако си позволиш да погледнеш по-отблизо някоя съблазнителна негърка, можеш да се озовеш направо в затвора. Докато в бантустаните…
— Рик Корбер е получил отказ от страна на новото правителство на Транскеи. Но за сметка на това е убеден, че проектът му ще бъде одобрен от Лукас Мангроув.
— Този пък кой е?
— Бъдещият президент на Бофутатсвана, чиято независимост ще бъде обявена през декември. А и Бофутатсвана се намира само на един-два часа път с кола от Претория и Йоханесбург.
Мълчание. Наблюдавам Олифан. Нищо чудно да е просто откачен, което би било доста неприятно, като се има предвид, че точно той ми продаде „Белият слон“. Или пък се опитва да ме манипулира, да ме замъкне дявол знае къде.
Объркан съм, но думата е определено слаба.
— И вашият приятел Корбер има нужда точно от мен?
— Разказах му за вас и той би бил много щастлив, ако се съгласите да се срещнете. Вие не сте кой да е, господин Цимбали, въпреки че сте само на двайсет и седем години, доколкото ми е известно. Именно на вас ви хрумна идеята да създадете втори Свят на Дисни във Флорида, който нарекохте „Сафари“; пак вие изобретихте прословутия „тенис в небесата“, като използвахте покривите на гаражите и сградите в централната част на градовете, за да разположите на тях тенис кортове. Две процъфтяващи днес предприятия. А ето че сега започвате бизнес и в хазарта, който, както личи по всичко, ще се увенчае с бляскав успех. За да стигнете дотук, вие за рекордно кратко време намерихте четиристотин и петдесет милиона долара. Не, господин Цимбали, за Рик вие не сте кой да е и бихте могли да бъдете съдружникът, когото той търси — вече имате опит, макар и все още скромен, в хазартните игри, както и отношение към развлекателната индустрия. Въпреки че разполагате със значителни средства, във финансов план все пак не можете да се мерите по мощ с някоя петролна компания или с един Хауърд Хюс. И накрая — Олифан се усмихва още по-широко и по-лукаво, — при все че името ви има италианско звучене, вие не поддържате връзки с нито една фамилия. Като се изключи фактът, разбира се, че сте купили от една от тях един стар хотел. Но би било неуместно точно аз да ви укорявам за това.