Тоя тип е направо върхът на нахалството! Ето че става.
— Надявам се, че не злоупотребих с времето ви, господин Цимбали. Повече от очевидно е, че не очаквам от вас незабавен отговор. Предполагам, че преди това ще искате да се информирате по-подробно. Не бързайте. Знаете къде да ме намерите…
И си тръгва. Все още го виждам как изискано се намества зад волана на тъмносиньото си ферари 308 и си слага шофьорски ръкавици, докато зелените му очи до последния миг насмешливо се взират в моите, сякаш казват: „Нищичко не разбираш, а, Цимбали?“ И става така, сякаш събитията са чакали само завръщането ми от Колорадо, за да наберат изведнъж шеметна скорост — след обаждането на Англичанина, това на Фезали, сетне на Олифан, последвано от посещението му, ето че по-малко от трийсет часа след първия ни разговор на телефона е отново Англичанина.
— Мисля — провлича той с обичайната си флегматичност, гарнирана с присъщия му оксфордски акцент, — че вече сме в състояние да направим равносметка на разследването, което ме помолихте да извърша.
Той решително е от хората, които биха ви предупредили за настъпването на неизбежен ядрен апокалипсис, задоволявайки се просто да промърморят: „Опасявам се, че в близкия три четвърти час ще си имаме неприятности.“ Така че не мога да се въздържа да не го попитам:
— Нещо ново?
— И още как — уверява ме той.
17
Предлагам му да се срещнем в „Пиер“, но той много учтиво отказва.
— Тогава къде?
— Ако обичате, господин Цимбали, бъдете така добър да изпълните много точно всичко, за което ще ви помоля…
И аз го уведомявам, че ще бъда, питайки се на каква, по дяволите, игричка си играе. Бившите агенти на разузнавателните служби, какъвто е несъмнено случаят с моя Англичанин, са до един малко или повече откачени. Той също не нарушава правилото.
Но все пак следвам указанията му — преминавам през целия Лонг Айлънд, прекосявам Ийст Ривър по моста Трогс Нек, после пресичам от край до край Бронкс, излизам на Харлемската река и едва тогава влизам в Манхатън при Седемдесет и девета улица, след което по Бродуей се насочвам към Сентрал Парк…
… За да стигна до Линкълн Сентър, където трябва да паркирам колата си.
— Където и да е, господин Цимбали. И вървите.
— Вървя? — Точно така, вървите, господин Цимбали. Независимо в каква посока…
И ето че вървя от Дамрош Парк по посока на площада пред Метрополитен Опера под проливен леден дъжд, проклинайки Англия и тайните агенти, страдащи от професионална деформация. Най-сетне Англичанина се появява, облечен в шлифер „ала Богарт“, с малка шапка, украсена с перо от глухар, и с изключително самодоволен вид.
— Съжалявам, че ви принудих да направите такава обиколка, но искахме да се убедим, че не ви следят.
— Да ме следят?
— Но не ви следят. Поне не днес, във всеки случай.
— Да не искате да кажете, че напоследък са ме следили?
— Много е вероятно. Най-малко веднъж. Или ако не следили в буквалния смисъл на думата, то поне наблюдавали.
Подслоняваме се от дъжда в библиотеката, заклещена между Метрополитен Опера и един театър.
— Кой ме е следил и кога?
— Онзи ден, в понеделник, при завръщането ви от Аспън.
Двама мъже ви чакаха на летището, когато слязохте от самолета с мис Кайл, сина ви, младата австрийка, която живее у вас, и онази огромна бавачка.
Той вдига ръка, изпреварвайки въпроса ми.
— Аз също бях дошъл да ви видя, позовавайки се на една съвсем проста хипотеза, която междувременно се бе зародила в главата ми. И не ви предупредих по-рано, защото не знаех кои са тези мъже. Не беше изключено да са хора, наети от вас като телохранители.