Пулсът ми продължава да препуска. Може би току-що нацелихме един съществен момент.
— Но има и още нещо, Марк! Нещо много по-хубаво! Иде ми да вия от въодушевление.
— Ако Олифан, както можем да предположим, действително маневрира тайно, за да се отърве от ужасните си шуреи и от не по-малко ужасната си съпруга, самият факт, че го знаем и че можем да представим доказателство за това…
— С каквото засега не разполагаме.
— Да, така е. Но доберем ли се веднъж до него, достатъчно е да го заплашим: „Оли, ще кажа всичко на жена ти, ако не ми изпееш цялата песничка за «Белият слон»“.
— И за Баумер.
— И за Баумер, и за Хайди, и за Анна, и за убийството на Ейбрахам Линкълн. Марк, искам да знам истината!
Той има последната дума:
— И кой ще прескочи до Южна Африка, за да разбере дали хитрецът Олифан не инвестира там?
Ухилвам му се.
— Самият ти каза, че си падам по пътешествията.
Хенрик Корбер поставя изричното условие първата ни среща да бъде дискретна под предлог, че предпочита първо да подпише договора и след това да му прави реклама, в което няма нищо необичайно. Той се връща в Южна Африка от Амстердам или Франкфурт, аз пристигам от Ню Йорк; той предлага да се срещнем пътем в Кан, аз настоявам това да стане в Сен Тропе. Където все пак съм роден и където, както си казвам често, би било най-добре да се кротна на задника си, вместо да строя казина или да купувам планини от кафе.
По мой съвет той отсяда в „Мас дьо Шастела“, малък елегантен крайпътен хотел на три километра от Сен Тропе, който, предвид сезона, отварят специално за нас (собствениците Доминик и Жерар са ми приятели). Корбер е четирийсет и пет-петдесет годишен мъж с външност на международен плейбой и с две глави по-висок от мен. Много ми е приятно, ама ужасно ми е приятно да се запозная с вас, казва той, а аз отговарям: но-как-разбира-се-аз-също-чаках-този-момент-с-огромно-нетърпение. Той ми сервира баналната констатация: „Изглеждате наистина много млад“, аз му връщам топката с не по-малко класическото, че няма защо да се безпокои, тъй като това не е заразно. След което си разменяме широката и сърдечна усмивка на възникналото за миг вечно приятелство, досущ като два големи зли кумчовълчовци, случайно сбутали се в края на гората и чудещи се как, по дяволите, да се изкльопат един друг.
Изобщо не ми е симпатичен — повече от очевидно е, че е акула, на която не бих поверил на съхранение дори четката си за зъби. Но се преструвам, че бих, и го уведомявам, че след проучване на сделката, която ми предлага чрез посредничеството на Олифан, съм напълно готов да обсъдим, може би, едно съдружие.
С цялата тази комедия целя едно-единствено нещо: да проверя теорията си за Олифан и да се сдобия с доказателството, че той действително играе своя собствена игричка, при това без изобщо да му пука за интересите на фамилията, чийто съветник е, готвейки се преди всичко да извоюва своята независимост.
По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Първо, защото за момента Олифан ни най-малко не се е компрометирал с посещението си при мен: предвид факта, че Корбер е негов клиент — и Калтани със сигурност знаят това, той винаги може да заяви, че просто е свързал клиента си с мен, и толкоз. И второ, защото ако същият този Олифан действително е инвестирал в Южна Африка, той несъмнено е достатъчно хитър, за да го направи, без да остави каквато и да било следа. Тъй като, макар да съм виждал братята Калтани само на снимка (сицилианци, та дрънкат, между другото), много се съмнявам, че биха преглътнали подобна лудория на своя съветник, който освен това им се пада и шурей. Моментално щеше да замирише на скоропостижна кончина.
… И накрая, защото въпреки външността си на сърдечен и дружелюбен плейбой, Корбер умее чудесно да си държи езика зад зъбите. О, за говорене, говори, или по-скоро се прехласва в онова лукаво дърдорене, което ми напомня един агент по недвижими имоти от Сан ФРАНЦИСКО, наречен Лам, комуто навремето изиграх няколко не особено приятни номерца, за да го накажа за участието му в присвояването на едно наследство (моето). Да, Корбер говори, но казва само това, което иска да каже. Несъмнено ме е проучил по същия начин, по който аз проучих него. Това ни най-малко не ме изненадва. Всъщност би ме удивило противното. Той се усмихва.