Приседна в крайчеца на очукана пейка в Докторската градина. Не знаеше защо малкият парк се нарича така. Беше виждал нашарените със спрей отломки на някакъв паметник, но никога не бе виждал какво пише на него.
Очите му обходиха разлятата снага на Националната библиотека. Искаше му се да влезе, да вземе няколко книги и чрез тях да се пренесе в друго време. Какво ли щеше да намери там, не знаеше, но бе любопитен да разбере. Някой път.
На плоския покрив на сградата бяха накацали птици. Застинали, надвесени над ръба като вкаменени грифони. Клюновете им, подобно малки остри ками, сочеха главите на минувачите. В позицията си приличаха на безмълвни пазачи. А може би избираха жертва? Той се почуди — ако се спуснат и атакуват някого, дали други хора ще му помогнат.
Сведе глава и между бедрата си мярна потъмняла драсканица. Върху дървото с нещо остро беше изрязано: „Д и В бяха тук“.
„И какво от това? — помисли той. — С какво ще бъдат запомнени, освен че са издълбали инициалите си върху пейката? А онези, които дори това не бяха успели да направят? Родили се, блуждали по тази земя и накрая изчезнали в небитието. И това е всичко.“
Слав отново заби поглед между краката си. Боята беше олющена от времето, но можеше да се предположи първоначалният цвят на пейката — кафяв. Металните ѝ крака бяха закопани поне педя в циментовата алея. Макар и с единствените си оцелели две дъски, пейката все още вършеше работа. Няколко стърчащи винта показваха къде са били захванати останалите дъски. Единият от тях беше извит, като че ударен с нещо тежко. Слав можеше да различи наръбените белези от това. Винтът приличаше на сгърчен червей.
Започна да драска с нокътя на показалеца си върху боята. Искаше да изпише инициалите си върху пейката, но се оказа болезнено. Разтърка с възглавничката на палеца си пострадалия нокът. Оттам се поръсиха кафяв прах и една-две люспички.
Тропна с юмрук върху дървото и вдигна глава. Голяма група хора пресичаше парка. Почти не можеше да отличи нечие лице или фигура. Всички по някакъв начин си приличаха. Същото се отнасяше и за дрехите им. Еднотипни индивиди, събрани накуп, представляваха подвижна биологична маса. Той не се самозалъга – беше част от нея. След време, също като тях, самият той щеше да изчезне в небитието. Без следа и без спомен.
Наведе глава. Инициалите на Д и В си бяха тук. Който и да седне, щеше да види това. Д и В са били тук. Д и В бяха оставили следа, следователно бяха съществували.
Забърка по джобовете си за нещо подходящо. Монета можеше да свърши работа.
Едър тип приседна до него и от тежестта на тялото му дъските се огънаха. Мъжът се наведе и започна да завързва връзката на едната си обувка, макар от това нямаше нужда. Слав усети зад гърба си нечие присъствие. Не бе видял сянка, не бе чул звук, но знаеше, че е така. Стана рязко и се присъедини към минаваща група хора, преди едрият да се изправи. Не се извърна, за да види какво става, но между телата на непознатите се почувства в безопасност. Беше му все едно накъде са се запътили. Само да е по-далеч от подозрителни типове.
В главата му отново се зародиха планове. Всички те обаче бяха свързани с Куче. Макар и плашещо, програмата показа изключителни способности. Слав беше убеден, че с помощта на Куче ще се справи много по-бързо със задачата по сглобяване на реликтоинформация. Халил ще бъде доволен, клиентите ще бъдат доволни, а Слав бързо ще събере парите за екзоскелет.
Наведе глава и се загледа в краката си. Продължи да се движи по инерция, затиснат между човешки тела. Усети на бедрото си топлина и погледна натам. В левия си джоб завари чужда ръка. Стисна силно и някой изохка. Извади трофея от джоба си. Беше тънка ръчичка, принадлежаща на слабовато момиче. Детето бе около десет — дванайсетгодишно. Вдигна ръката на крадлата и видя, че е само с четири пръстчета. На мястото, където би трябвало да бъде палецът, имаше шев с белези от дебел конец. Кожата там бе яркочервена.
— Искаш да прекърша още някой от пръстите ти? – кресна в лицето ѝ Слав.
— Ще ми направиш услуга – сви се момичето.
Завъртя длан да зашлеви наглата джебчийка, но се оказа, че няма къде да я халоса. Продълговатото личице вече бе обработено от друга ръка. Скулата под окото подута, а над веждата — коричка засъхнала кръв.
Момичето замижа и миглите затрептяха. Устничките образуваха тънка безцветна линия, която по краищата се изкриви надолу. Крадлата сви вратле в опит да го предпази от тласъка на очаквания удар.
Слав пусна ръка и вместо това я стисна за раменцата, като я разтърси. Костите се размърдаха изпод пръстите му. Дори му се стори, че ги чува да тропат. Главата на крадлата се разклати и кичури сплъстена коса покриха челото.