Занаят.
Като бонус към добрата новина, се оказа вкусният геврек, който беше купил. Дъвчеше бавно и преглъщаше залъците с удоволствие. Една от малкото истински храни, които бе хапвал напоследък. Когато се засити, реши, че и само с това ядене може да изкара остатъка от деня.
Облегна се назад и изпружи крака под масата. Почуди се с какво да уплътни времето си до часа на срещата, но не се сети за нищо подходящо. Под ръката му попадна една от белите салфетки на Юсуф. Дали бяха минали през ухаещите ръце на Селма? Неусетно започна да шари с химикал по повърхността на салфетката. Тя беше твърде мека и той я раздра на няколко места. Когато се загледа в онова, което бе надраскал, му се стори, че разпознава лика на Източен бриз. Или поне му се искаше да е така.
Съзерцава известно време опита си за рисунка, а после я скъса и захвърли парченцата настрани. Не може такава драсканица да изобразява естествената красота на момичето. Не трябва. Не.
Нели? Сега разбра причината — по някакъв начин Източен бриз навяваше спомена за нея.
Наведе се и започна да повръща.
16.
Срещата с дилъра се проведе в малко, закътано кафене в една от пресечките до Централната синагога на София. Нямаше много посетители и това беше добре.
Халил, изпотен и задъхан, говореше бързо:
— Ако имаш нещо от банковия сектор, давай, аби. Хората плащат. Ако сега не им подадем, ще отидат при друг, да знаеш. Напоследък са се появили и други дилъри. Ти… такова, да не си намерил друг?
— Глупости! – махна с ръка Слав.
— Абе, знам аз, ама… – успокои се Халил. – Нали виждаш? Всеки цака всеки. Казвай, аби, имаш ли?
Слав не бързаше с отговора. Играеше някаква игра с полупразен кибрит. Слагаше края му на ръба на масата и като го почукваше силно с палеца на дясната си ръка, го изстрелваше нагоре. Кутията се превърташе във въздуха и падаше винаги на широката си страна. Слав го залагаше на ръба и повтаряше упражнението. Отново и отново.
— Кажи бе, аби! Дай ми нещо ново. Има ли?
Слав не отговаряше. Беше се вглъбил в играта.
— Стига, де! — повиши глас Халил. — Престани, че се изнервям. Махни я тази кутия!
— Имам — кратко обяви Слав.
— Какво, аби? — Халил се понадигна и тялото му се наведе напред. — Какво имаш? Дай го, де! Хората плащат.
Слав спря да подхвърля кибритената кутия. Заложи я по средата на масата, така че да се вижда от двамата. Халил изпъна врат. Не разбираше целта на това упражнение.
— Имам проблем – тихо продума Слав.
Халил издиша шумно и се дръпна. Облегна се на стола и сбърчи устни, а лицето му потъмня.
— Знаех си аз, знаех си. Хей, момче! — махна на сервитьора. — Дай още един чай, ама по-силен, тамам?
Слав не обърна внимание на вайкането на турчина.
— Как мислиш – започна колебливо, — защо някой, би унищожил доброволно онова, което успешно е създал? Толкова усилия, знания, опити, хвърлени на вятъра. Просто така – щракна с пръсти. – Като дим в комина.
— Аби, добре, че е така, щото какво щяхме да правим двамата с теб? Ако нямаше клиенти, искам да кажа. Сега ти можеш да измъкваш тези интересни работи и да ги продаваме.
— Не говоря за Мрежата — замислено продума Слав, втренчен в кутийката кибрит.
Момчето с чая бе вече до масата и това накара Халил да отложи отговора си. Пое внимателно чинийката и я поднесе към носа си. Помаха с широката си длан над нея, опитвайки се да усети аромата на парата. Доволна усмивка се разля на лицето му:
— Ама тук правят хубав чай, аби. Усещаш ли?
Слав поклати глава. Нищо не усещаше.
— Искаш ли и ти? — предложи Халил. — Ще сгрешиш, ако не го опиташ. От мен да знаеш. — Настроението на турчина бе претърпяло пълен обрат. — Евала, момче — провикна се по посока на сервитьора. Онзи махна с ръка и се ухили.
— Та, какво казваш, аби? Не било за Мрежата ли? — върна се на темата той.
— Не. — Слав пое кибритената кутия и отново я заложи на ръба на масата. Посегна с пръст, за да я подхвърли нагоре, но се спря.
Халил мълчаливо наблюдаваше действията му.