— Тази кутийка има шест страни, нали?
— Щом казваш — поколеба се Халил. — Не съм ги броил.
— Шест са — каза твърдо Слав. — И само две от тях са тесни и къси.
— Добре, аби. Сигурно — турчинът бе объркан и това му личеше.
— Знаеш ли каква е вероятността, тази кутийка да падне на една от тесните си страни, а още повече — на една от тясната си и по-къса страна? — попита Слав.
— Не. — Халил изсипа пакетче захар и започна да бърка чая. Лъжичката потропваше едва-едва, но това подразни Слав.
— И аз не знам — призна той, втренчен в лъжичката в ръката на Халил. — Но може да се изчисли. Математически има отговор на този въпрос. Всичко е математика, да знаеш.
— Щом казваш… — турчинът спря да бърка захарта и сръбна. На лицето му се четеше видимо удоволствие. Постави внимателно чашката върху чинийката.
— Математика, а не мисъл, разбираш ли? Формули, статистически данни и функциите между тях.
— Разбирам — отвърна Халил, но Слав знаеше, че това едва ли е вярно.
— А какво би било, ако една машина извежда като твърдение, че може да мисли… Имам предвид човешка мисъл. Нещата извън математиката.
— Ми да мисли, щом иска — ухили се Халил.
— Точно така — напрегна се Слав. — Иска. Това е точната дума. Тя иска, но не може. Няма как. Тя може само да пресмята. Да пресмята вероятности на събития, дефинирани в таблици и зависими от постъпилите на входа други свързани събития.
— Малко ми е сложно, аби — призна Халил и отпи нова шумна глътка. Постави чашката на място и почука с пръст по масата:
— Казвай сега какъв е проблемът, че да го решим.
— И едно такова нещо се опитва да влияе на решенията ми. И не само това — продължи като в транс да говори Слав. — Дори ми нарежда как да го ползвам. Къде да го включа, как да го пазя, на всичкото отгоре и да му осигуря непрекъсващ източник на енергия.
— Не знам за какво говориш — речта на Халил се забави, — ама къде да го включиш, аби? — очите на турчина се присвиха и там проблесна нещо. Започна да гали и върти сребърния пръстен на дясната си ръка. Жълтият камък ту се откриваше, ту изчезваше изпод едрите пръсти на Халил.
— Няма значение – отвърна Слав и застана нащрек. Инстинктивна реакция. Стори му се, че бе казал повече от необходимото.
— Къде да го включиш? — повтори Халил. Беше усетил колебанието у Слав.
— Ще ти дам нещичко. Имам готово и точно каквото търсят клиентите — промени темата Слав.
— Чудесно! — Халил пусна пръстена и посегна към лъжичката. Забърка бавно в чашката, като държеше с очи изпод гъстите си вежди лицето на Слав. — Така те искам, аби. Пък като направя ресторанта, ще си ми специален гост.
— Да, да, разбира се – направи опит да се усмихне Слав. Все още беше напрегнат. Турчинът не бе никак глупав. Усети въздуха помежду им, безкрайно сух, сякаш готов да се възпламени. Трябваше му малка подпалка и всичко щеше да избухне в пламъци. Някаква съвсем дребна и случайна искра. Осъзна, че това бе илюзия, но тя му се стори толкова реална. Не беше страх, по-скоро нещо притеснително застана между тях. Настоятелното любопитство на Халил, изглежда, бе изчезнало, но Слав не беше сигурен в това. В съзнанието му пулсираше червена лампа. Реши отсега нататък да не споделя с никого за програмата Куче. По никакъв повод.
Бузите му горяха. Прибра ръцете си под масата, защото помисли, че бяха започнали да треперят. Скришом хвърли поглед настрани. Самотно момче драскаше в малък тефтер. Две жени разговаряха оживено. Бяха възбудени и говореха едновременно. Едната пусна в употреба и ръцете си, чертаейки фигури във въздуха. Другата се закикоти високо. Никой от присъстващите не обръщаше внимание на другите. Мислено благодари, че светлината беше оскъдна. Надяваше се Халил да не е забелязал промяната в него.
— Две хиляди лева — първи наруши мълчанието Слав.
— Хей, пара е това, аби!
— Толкова — натърти Слав. — От там може да се изкарат и двайсет, а може и двеста хиляди. Не знам. Това е цената на стоката.
— Тамам – бързо се съгласи турчинът. — Ще им кажа.
Известно време поседяха мълчаливо. Халил пиеше чай, а Слав не искаше да пречи на удоволствието му. Наблюдаваше дилъра и се възхити на почти ритуалното му поведение. Мъжът отпиваше на съвсем малки глътки, с притворени очи, и го правеше с видима наслада.
Малко по-късно се уговориха за мястото на следващата им среща.
Пари срещу информация. Толкова просто.
— Прав си, аби — отбеляза Халил на изпроводяк. — Живей днес, защото утре не е сигурно, че ще можеш.
Слав, хванал дръжката на вратата, кимна. Беше чувал това от него и преди.
На улицата вървеше, без да се обръща. Предположи, че ако го следят, не може да се скрие и е безполезно да се опитва да го направи. Това само ще засили интереса на прихващачите към него, а той разчиташе на благоволението им да не го закачат.