Въпросът за Фея бе решен. Единственият шанс за момичето беше да стои далеч от него.
„Нека дегенератите управляват, щом това е естествен процес, но да има ред.“
Взе кубчето на Рубик и започна ожесточено да го върти. Топлите цветове – червено, жълто, оранжево се сляха в едно и той вече не мислеше ходовете си. Остави ръцете да работят самостоятелно.
Нареди всичките му страни за по-малко от пет минути.
18.
Втора поредна вечер Слав се прибра от лов с празни ръце. Не беше успял да се прикачи към някой оцелял сегмент от Мрежата и дори не беше набелязал подходящо място за това. Случвало се бе и друг път. Омагьосан кръг от периоди, в които отчаянието взимаше доминантна роля и прекършваше волята. Но не и тази на Слав. Не и сега. Потрошеното тяло на Нели бе неизменен образ в кошмарите, накъсващи съня му. Бремето, което тегнеше на плещите му, беше трудно поносимо, но в същото време палеше онази искра, която разгаряше огъня на ината му. Инат да продължи.
Във входа на кооперацията множество стъпки, запечатани в тънкия слой прах по цимента, водеха към втория етаж. Оттам — право до вратата на квартирата му. Разгледа ги внимателно и му се стори, че се връщат обратно. Стъпи с обувката си близо до отпечатъка, за да ги сравни — беше от мъжки крак. Който и да бе идвал, само си беше изгубил времето. Дори и да си бе вкъщи, по правило Слав не отваряше вратата. Амбулантни търговци, просяци и кой знае още какви типове се навъртаха около домовете. Много от тях звъняха по вратите и напираха да влизат. За последно квартирата му беше посетена от Мая, но откакто се раздели с нея, никой не бе пристъпвал прага на вратата му. Отдавна нямаше връзка с друго момиче и не беше сигурен дали някога това ще бъде възможно. Не и след това, което се бе случило с голямата му любов, а тя не бе Мая.
Още с влизането му в коридора го обзе необяснима тревожност. Беше се появила просто така — от нищото. Не би трябвало да има връзка с мъжките стъпки, които бе забелязал отвън. Следите водеха обратно към улицата.
Заключи вратата след себе си и по навик натисна дръжката за проверка. Събу се и захвърли маратонките. Те се претърколиха и опряха в стената на тесния, зле осветен коридор. Чу някакъв шум, но му се стори, че бе от удара на маратонките. Но все пак… Вдигна нос и подуши като куче. Не разбираше какво, но определено нещо не бе в ред.
Вдигна раницата и я помъкна със себе си навътре. Движеше се като на кино и сякаш се гледаше отстрани. Бе сънувал едно такова движение и сега този „дежа вю“ образ изникна в съзнанието му.
Когато влезе в стаята, видя едър мъж да седи на стола му. Всичко бе някак естествено и напълно нормално.
Непознатият му направи знак с ръка да приближи.
Мисловният процес в главата на Слав заработи на бързи обороти. Наясно бе, че място за отстъпление няма. Долови мирис на цигари и предположи, че мъжът е пушач. Стана му ясно, че това бе алармирало съзнанието му в коридора, но беше пропуснал шанса да изчезне. На всичкото отгоре не можеше да вземе компютъра и Куче оттук.
Приближи до мъжа, въздухът в гърдите му спря и Слав изпусна раницата на пода. Нямаше сила в десницата си, а краката му омекнаха. Беше разпознал човека пред себе си – прихващача. Същият, с бръснатата глава и вежди, който го бе натискал в тъмносиния минибус преди няколко дни.
— Сядай!
Слав се подчини и се свлече на другия стол. Положи ръце на масата, но трепереха и той ги прибра в скута си. Облегна се назад, а от тежестта на тялото му краката на стола изскърцаха. Пред него беше компютърът. Както го бе оставил, така и го завари – с отворен капак, само че сега екранът му бе черен. Някъде в дълбините му се бе спотаило Куче.
— Значи си фосикър, така ли?
Слав опита да каже нещо, но остана с отворена уста. Не беше сигурен, че отричането ще му помогне. По-скоро обратното. Устните му горяха, той ги облиза и усети грапавата им повърхност. Не знаеше какво да прави, а и не смееше да гледа човека в очите. Страните му горяха, а слепоочието пулсираше болезнено.
— И какво да те правим сега?
Слав мълчаливо наблюдаваше ръцете си.
— Какво носиш в раницата? — попита мъжът. — А, впрочем знам. Може да не отговаряш. Нали си фосикър? Дай я тук! — протегна ръка.
Слав се извърна, вдигна раницата и я гушна: