— Моля ви, имате грешка. Лични вещи са това.
— Така ли? Имам грешка, значи? Ще видим. Дай раницата?
Късно. Твърде късно беше за бягство или каквото и да е противопоставяне. Помнеше силните ръце и тежкото тяло на прихващача. Със сигурност полицаите се бяха подсигурили и навън имаше други. Прихващачите бяха безгрешни. Как изобщо си бе помислил, че ги е преметнал на предишната си среща с тях. Вероятно го бяха пуснали, за да го проследят, и ето ги тук. Недоумяваше само, защо още не са го отвели някъде. Някоя тяхна база — тайно място, и след това никой няма да чуе повече за него. Така се говореше, но не познаваше човек, който да го потвърди от първа ръка. А това беше още по-страшно.
— Дай ми раницата, казах! – надигна се мъжът.
Слав се подчини и разтреперен, подаде раницата през масата. Прихващачът зарови ръце в нея. Наведе глава и без да изважда нещата, ги заразглежда. Слав бе парализиран и очакваше присъдата си.
Тършуването не продължи много и онзи пусна раницата в краката си. Погледът му се спря върху лицето на Слав. Полицаят изглеждаше спокоен и делови.
— Е?
Слав измуча нещо неразбираемо. Беше загубил дар слово, а крайниците му отказваха да се подчиняват. Очите му се бяха фокусирали върху лаптопа. Дали мъжът бе заварил Куче?
Отвън се чу притъпен грохот. Нещо тежко падна и се изтъркаля, но съвсем за кратко. Слав се сепна, но мъжът остана спокоен. Някой завика, друг отвърна, но скоро всичко утихна.
— И така — подхвана мъжът, щом Слав върна вниманието си към него. — Ще работим ли?
Това предложение изненада Слав. Дали пък не се интересуваха от нещо, което бе намерил? Дали това е причината, прихващачите да са тук?
— Какво? — попита той.
Мъжът положи ръце на масата и изпъна пръсти. Цялата му поза бе изкуствена. Играеше. Слав помисли, че това е нескопосан опит на мъжа да го предразположи към доверие. Голобрадото му лице стана още по-широко. В тъмните му очи се появи блясък.
— Ако се питаш дали съм пипал компютъра ти — направи кратка пауза, — отговорът е не. Според мен, беше се изключил малко преди да вляза, защото корпусът му беше още топъл. Не съм се и опитвал да го запусна. Изчаках те, защото те уважаваме. Той си е твоя вещ. Надявам се да оцениш това. Приеми го като жест на добра воля от наша страна. Все пак сме партньори.
— Ама, почакай. Не разбирам. Нищо не разбирам. Вие — аз?
Мъжът се засмя и се пресегна, като потупа Слав по ръката:
— Ти ще ни предаваш всичко, за което говорите с момичето, а ние ще си затваряме очите за твоята дейност. Стига да не ставаш нагъл, нали така?
Слав дръпна ръката си:
— Казах ви вече още там. Не я познавам. Съвсем случайно стана. Дарих пари…
Прихващачът скочи и ръцете му стиснаха юмруци, заприличаха на огромни гюлета. Със сигурност бяха толкова твърди. Фигурата на мъжа се надвеси и миризмата на тютюн напълни ноздрите на Слав. Невидим обръч стегна гърдите му.
— Дори ти да не я познаваш, ние я познаваме.
Слав сви глава в раменете си. Всеки момент очакваше прихващача да го сграбчи и събори. А може просто да замахне и да го удари в главата със здравите си юмруци. Така, както един боксьор би налагал боксовата круша на тренировка. С голям хъс и напълно безответно.
— И какво общо имам аз? — смотолеви той.
— След като те потърси, значи си им нужен. Има някаква причина и ние искаме да знаем каква е тя – мъжът сякаш замахна, но Слав не видя това и не бе сигурен.
— Добре – изписка той и се сниши още.
Бръснатият се дръпна. Върна се и седна пред Слав. Изглеждаше кротък. Протегна ръце и изпъна пръсти по посока на събеседника си.
Слав започна да се отпуска.
— На кого съм нужен? Кои са те? — недоумяваше той. — Пак ви казвам, грешите.
— Причината, поради която сега сме тук, е една. Това, че вярваме във взаимното ни сътрудничество. Разбра ли ме?
Макар гласът на човека да не бе променен, тръпки запълзяха по тялото на Слав. Наистина, само това ли бе причината? Ако го бяха отвлекли, както се говореше за прихващачите, щеше ли да има шанс за оцеляване? Някакъв, макар и минимален?
— Ще направя, каквото искате от мен, но не знам дали ще я срещна отново.
— Ще я срещнеш — отвърна бръснатият. — Ще я срещнеш със сигурност. Ние знаем, че тя е тук и че се подготвя нещо. Нещо извънредно. Какво ти говори числото тринайсет?
Слав вдигна очи и се загледа в тавана. Да не би мъжът да имаше предвид графитите, които срещаше на различни места? Вниманието му се върна към бръснатия. Очите им се срещнаха и останаха така за известно време.
Непознатият не дочака отговор и се изправи. Слав се сви под сянката на тялото му. Миризмата на тютюн стана по-силна.
— Ясно. Ето ти телефон за връзка — подхвърли малка картичка мъжът. — Ще чакаме. Не ни разочаровай, копачо!