Каквито и мисли да се въртяха в главата му, нямаше избор, а и времето бе започнало да го притиска. Но с колко от него действително разполага? Реши, че е по-добре да провери.
Затвори капака на лаптопа и го прибра под леглото. Някак не искаше Куче да работи в негово отсъствие. Не знаеше защо, но не желаеше това.
Облече се и излезе, като заключи внимателно вратата след себе си. Натисна дръжката два пъти, за проверка. И на предишното си излизане я бе заключил, но това не беше спряло прихващача да влезе. Реши да купи нова ключалка, при това колкото по-скоро, толкова по-добре.
Стигна до кръговото на Лъвов мост без премеждия и взе първото попаднало пред очите му такси. Посоката — болница „Север“.
Двигателят на колата мъркаше като котка и само друсането от разбитата настилка държеше Слав буден.
Наближиха лагера в края на Централна гара и той се напрегна. На мястото имаше видими промени. По цялото протежение на пътя бяха монтирани червено-бели колчета, непозволяващи на автомобилите да спират, а отпред патрулираха двама охранители с огромни кучета. Видя табела със зачеркнат фотоапарат и малко след това друга с надпис, но не успя да го прочете добре. Нещо като: „Не преминавай! Стреля се без предупреждение!“. Не беше много сигурен в това, а и не би искал да го провери. Извърна глава, за да не гледа лагера. Знаеше, че е там. А възможно ли е да не съществува? Ужасяващо видение, грешка в предаването на информация от очния нерв към мозъка.
Не, не беше така. Не е дяволска приумица на съзнанието. Усещаше го с всички сетива по тялото си. Беше реално. На същото това място и напълно готово. Изградено от хора, предназначено за други хора.
Шофьорът плати такса „вход“ пред спусната бариера. Това беше рекет, но властта си затваряше очите. Или пък бе някакъв вид сделка. Необявена, но спазваща се от страните. Каквото и да е, то имаше своята стойност и логика. Други квартали на София също се „отцепваха“ по същия начин. Означаваше ли това, че официалната власт ги бе изоставила? Не, Слав подозираше, че това не е така. Просто бе взаимно изгодно за двете страни — местните бандитски групировки и властта деляха общи интереси. Понякога се чудеше, дали има реална власт, управляваща държавата, или това бе просто мит, спомен.
Макар да не дъвчеше синьо кафе, започваше да разбира хората, които го правеха. Бе бягство от реалността. Единственото възможно. Хапчетата бяха достъпни и евтини, а това не можеше да става без централизирана поддръжка. Разпространение в такъв огромен мащаб не е възможно, без участие на най-силните. Но кои бяха те? Властта? А може би онези сили, които действаха чрез нейните формирования. Резултатът от това разпространение беше всеобщо и постоянно опиянение.
Пред болница „Север“ Слав се разплати с таксиджията и бързо хлътна в сградата. Изпречи му се носилка на колела и той я избута. Пациентът проплака, но той не се обърна, а и не знаеше как да помогне. Санитари нямаше и той продължи. Все някой щеше да се погрижи за човека.
На рецепцията го посрещна момичето с порцеланово лице, което бе там и предната седмица. Очите ѝ засияха, а усмивката беше истинска.
— При доктор Павлов, нали?
Слав кимна.
— Кабинет четиринайсет, етаж първи — упъти го с ръка девойката.
— Знам. Там ли е?
— Би трябвало.
Пътят по коридора му бе познат и бързо се озова пред кабинета. Вътре имаше пациент и се наложи да изчака на табуретка с протъркана изкуствена кожа. От скука започна да наблюдава движението на хората. Пожълтелите им лица приличаха на стара пергаментова хартия. Потиснати, отчаяни хора.
— А, вие ли сте? – докторът беше отворил вратата. — Влизайте, влизайте.
Слав изчака възрастен човек, подкрепян от млада жена, да излезе. Болният пристъпваше едва-едва и жената се притесни:
— Хайде, татко, хайде!
Личеше, че човекът се старае, но не може да бърза. Хилавите му крака се огъваха и Слав се уплаши, че всеки момент ще се строполи върху плочките. Приготви се да подхване тялото, ако се наложи. Човекът обаче удържа. Лицето му се сгърчи и той се подпря върху касата на вратата. Това помогна и след секунда-две продължи. Жената погледна извинително към Слав. Той сви рамене.
— Внесохте парите вече, така ли? — започна докторът, щом останаха сами в кабинета. Миеше старателно ръцете си на мивката, като отделяше внимание на всеки един пръст. Върху кожата му се образува тънка пяна от препарата.
— Ами, не… Аз затова – започна неуверено Слав.
— Ако ти е невъзможно да събереш парите, кажи, докато е време – докторът смени тона.