— Не! — подскочи Слав. — И дума да не става. Ще ги събера.
— Добре, добре. Радвам се – докторът избърса ръцете си с книжна салфетка, която пусна в кошчето.
Слав замълча. Щеше да ги събере, със сигурност. Нели ще проходи отново!
— Все пак знай, че има и по-евтин екзоскелет… Този с физическо управление. По-малко възможности за движение, по ограничен и по-труден за управление, но все пак…
— Не, докторе. Искам най-доброто!
— Ако наистина го искаш, побързай, младежо. Финансовата служба… Знаеш как са. Иди и се разбери с тях, а аз съм на линия. Това ми е работата.
Вече на вратата, Слав спря и се обърна:
— Колко време имам, все пак?
— Казах ти, зависи от финансовата служба, но не само от тях, така че побързай.
— Зависи и от друг? От кой още? — Слав източи врат.
— От самата Нели.
— Как така? – очите му се разшириха.
Докторът приближи и сините му очи се спряха в тези на Слав.
— Чуй добре, момче. С всеки изминал ден тя губи част от шансовете си да управлява точно този екзоскелет. Невронното управление дава много по-големи възможности на човека да се сработи с него, но все пак мозъкът не трябва съвсем да е загубил уменията си за подаване на команди. Един вид, да не е закърнял, ако мога така да се изразя. Ясен ли съм сега?
— Ясно — посърна Слав. Разбираше, че докторът е откровен с него, но не проумяваше, как така мозъкът може да закърнее. Мигар, може да забрави как се управлява? Странно същество е човек. Толкова сложен, а същевременно толкова крехък и напълно зависим от отделните си съставни части.
— Благодаря и довиждане – подаде ръка на доктора и онзи я стисна. — Ще се оправя с финансова служба, искам да кажа, ще се оправя с парите. Всичко ще стане бързо, щом трябва…
— Трябва, и се надявам на това, младежо — усмихна се благо докторът.
Слав затвори вратата и препусна по коридора, невиждащ и нечуващ нищо. Умело лавираше между хора, санитарни колички и разхвърляния по земята багаж на пациентите. Бе започнал нова борба, или по-точно — бе започнал нова надпревара. Надпревара с неумолим и прецизен противник — времето. Състезание, което не можеше да си позволи да загуби.
Улисан в собствените си мисли, пропусна да забележи девойката с порцеланово лице. Тя продължи да маха, дори когато той беше изчезнал.
21.
Застанал на разстояние от пекарната на симидчията, Слав наблюдаваше входа. Беше престоял двайсетина минути и от скука започна да брои тротоарните плочи. Чакаше появата на Юсуф. Предишния път прихващачите го бяха причакали на излизане оттам и сега трябваше да бъде още по-предпазлив. Искаше му се да види отново Селма, но нямаше причина да го направи. Освен ако… Освен ако не трябва да потърси Фея, което обаче бе огромен риск.
Повъртя се още малко, но реши, че си губи времето и трябва да намери симидчията из околните улички. Не би трябвало да е много далеч.
Откри Юсуф още на следващата пресечка. Дърпаше количката направо по платното на улицата. Колелата подскачаха по паветата и това го затрудняваше. Автомобилите заобикаляха, надули клаксони, а шофьорите крещяха през отворените прозорци. Продавачът на гевреци, обикновено шумен, сега бе навел глава и не обръщаше внимание. Прибираше се в пекарната. Тялото му бе прегърбено, ръцете — изопнати до краен предел, походката несигурна.
Слав се спусна и подхвана една от дръжките на количката. Макар и вече празна, беше тежка. Ухаеше на печен хляб.
Юсуф вдигна глава:
— А, здравей… ама не останаха — задъхано изрече той.
— Аз, такова… Само да помогна.
— Жив да си, ама няма нужда. Мога сам.
Двама спряха.
— Ух, че се изморих.
— Е, заедно е по-лесно — настоя Слав.
— Добре, синко. Щом така си рекъл. Не е лесна нашата, така да знаеш — Юсуф пусна дръжката, която бе стиснал Слав.
— Не е — съгласи се Слав.
Двамата задърпаха заедно и количката заподскача зад тях. Ръкохватката силно завибрира в дланта на Слав и той стисна здраво.
Мина известно време, преди Юсуф да продума:
— При мен ли си дошъл?
— Да — автоматично отвърна Слав. Симидчията бързо бе отгатнал намерението му. Дали не беше се издал с нещо? Реши, че най-вероятно това бе проява на инстинкт.
Спряха да починат и Слав заразтрива изтръпналата си ръка. Извърна се и ядно хвърли поглед назад — с тази количка никак не му беше лесно на Юсуф. Симидчията потърси очите му, щом Слав върна вниманието си обратно към него.
— Трябва да говоря с Халил… Спешно е — изрече Слав. За първи път поемаше инициатива за среща. Нямаше представа как се свързват двамата. Дали Халил търсеше по някакъв начин Юсуф, когато му бе нужно, или Юсуф знаеше къде да го намери? Надяваше се да е второто. Прехапа устни и зачака.