Време бе да излезе на лов за файлове или поне за техни остатъци.
Включи лаптопа и насочи така капака, че камерата да гледа към входната врата. Куче можеше да се пази и само. После щеше да го разпита. Ако го намери изобщо там. Знаеше, че не може да го скрие в квартирата. Нямаше подходящо място. А да го носи със себе си, бе още по-голям риск.
На входа на метростанция „Сердика“ мярна под краката си лист с числото девет. Стъпи отгоре и затисна надписа. Числата! Бяха се появили отново.
Вдигна крак и прескочи листа. Той си остана залепен върху тротоарната плочка.
Пред него незрящ човек бе воден от жълто куче. Мъжът бе уверен при преминаване на препятствия, каквито бяха стълбите за метрото. Животното спря за момент пред първото стъпало и това бе знак за незрящия. После с темпо, точно колкото трябваше на човека, заслизаха — стъпало по стъпало. Бяха изградили великолепен синхрон и той бе неразрушим, независимо от наличието на хаотичната тълпа. Кучето водач бе непогрешимо.
За момент Слав си помисли, дали би се доверил на Куче. Махна с ръка и остатъкът до квартирата извървя с изпразнено съзнание.
23.
Въздухът в квартирата бе застоял, беден на кислород и това приспиваше мозъка му. Нещо бе смутило съзнанието му, но той не разбираше причината. Вдигна поглед към прозореца. Без съмнение идваше оттам. Звуци, които не бе чувал отдавна, или поне не очакваше да чуе тук и сега. Усмихна се. Това не бе възможно. Сторило му се бе, че различава песента на пойна птица. Изглежда, вътрешни копнежи бяха го заблудили и беше приел желаното за реалност. Случваше се да сънува цветно и тогава му се струваше, че тези сънища са от нечий друг живот, епоха, различен свят. Там действително имаше и пойни птички, и ефирно небе, и тучни поляни.
Изправи се и поразкърши вдървеното си тяло. Костите му изпукаха. Завъртя врата си, за да чуе приятното хрускане в основата. Почувства се ободрен. След часовете, прекарани на стола, това бе необходима терапия. Доближи прозореца и хвърли поглед към входа на отсрещната кооперация. Беше любопитен, откъде бе дошло подсвиркването. Макар и запрашено, трийсетина метра бяха видими.
Отсреща, върху парче картон, направо върху плочника, лежеше просяк. Опрял гръб в стената на кооперацията, отпуснал ръце. До него — вързана за крака му и препълнена с боклуци изкривена количка от супермаркет. Шапка криеше лицето на просяка. Минувачите прескачаха краката му, някои не успяваха и го сритваха, но той не помръдваше. Дано е жив, помисли Слав. С ужас си представи как псетата го намират тук. Настръхнали, освирепели, гладни.
Едро момче се опита да избута количката, но като разбра, че е вързана и дърпа крака на нещастника, я пусна. Тялото на мъжа се килна, но когато се понадигна, размаха юмрук. Беше жив! Хлапакът побърза да изчезне, а мъжът понамести гърба си на стената и кротна.
Слав се сети, че го бе виждал тук през последните дни. Да, сега, като се замисли – същият е. Макар шапката все още да криеше лицето му, беше сигурен. В началото не беше обърнал внимание, но веднъж бе уловил погледа му. Не бе празен и примирен, беше друго. Нещо различно. Веднага щом бяха кръстосали очите си, бездомникът бе свел поглед, а миг след това бе протегнал ръка за подаяние. Напразно. Слав спазваше правило да не дава пари на просяци. Не искаше да бърка в джобовете си и да показва портфейла. Човек, с пари в брой, неизбежно биваше атакуван. Приказваше се, че просяците имат собствени структури, с водачи и разузнаване. Дали бездомниците не бяха разбрали за доходите му? Или още по-лошо — бяха агенти на прихващачите?
— Богат ли искаш да бъдеш, или безсмъртен? — прозвуча монотонният глас на Куче.
Слав се извърна към лаптопа. Капакът гледаше на другата страна и Куче нямаше начин да го вижда.
Приближи се и се надвеси над него. Прозорецът на Куче бе активен в горния десен ъгъл. Напоследък беше започнал да се държи странно — появяваше се тук в един, ту в друг ъгъл на дисплея. Бе някакъв вид игра от него, доколкото програмата може да изпитва емоция от игра. Разбира се, това беше невъзможно. Слав не знаеше причината, поради която Куче правеше това, но не бе и любопитен.
— Какво?
— Админ, попитах: богат или безсмъртен?
— Ти! — Слав навря лицето си на сантиметри от вградената камера. — Ти какво? Какви ги плещиш?
Програмата се премести в долния ляв ъгъл на монитора.
— Не е нужно да избираш, админ. Може да бъдеш и двете. От теб зависи… И от мен.