Слав остана с отворена уста. Ако процесорът на лаптопа бе прегрял, нещо сериозно се бе объркало. И без да напряга слух, чу въртенето на вграденото вентилаторче.
— Какво си намислил?
Сега бе ред на програмата да се забави. Никаква реакция. Дори курсорът сякаш забави своя такт.
Той хвана глава и се втренчи в дисплея. Освен вентилаторчето на лаптопа, започна да чува тик-такането на ръчния си часовник.
— Какво знаеш за матрикантите, админ?
— Какво за тях?
— Знаеш за тях, нали?
— Да, чувал съм, но технологията е била унищожена. Няма как да се размножават.
— Какво са те, знаеш ли?
— Матрикантите са изкуствени биомеханични тела, задвижвани от реален човешки мозък. Телата са точно копие на човешките. Това е.
— Още?
— Какво още, Куче? Не са хора, макар да се възприемат за такива.
— И друго?
— Ставаш досаден – Слав стана и започна да се разхожда. – Добре, ще ти обясня — веднъж и завинаги. Матрикантите са… – сбърчи вежди и спря. – Виж! Тези тела, ако не бъдат умишлено разрушени, практически могат да бъдат вечни. Разбира се, доколкото материалите, от които са съставени, могат да бъдат вечни. Това обаче не е толкова сигурно, обаче. Във всички случай, говорим за едно много дълго във времето съществуване. Без болести. Сега ясно ли е?
— Така е.
— А ти защо питаш, като знаеш? – приближи Слав. — Всичко е било унищожено.
— Значи това е всичко, така ли? А не мислиш ли, че може това да не е точно така. Че е възможен и друг вариант.
— Какво знаеш, Куче? – Слав се надвеси над дисплея.
Прозорецът на програмата се премести по диагонал и застина в горния десен ъгъл на екрана. Куче наистина се забавляваше. Ако беше човек, Слав би си помислил, че по този начин си придава важност.
— Казвай, де! Стига си игра!
Програмата не реагира и Слав започна да се ядосва.
— Намерих пълното описание на технологията на матрикантите — изтърси Куче.
Слав понечи да отвърне, но остана със зинала уста.
— Админ, разбра ли? Попаднал си на технологията на процеса. Изсмукал си я по случайност от нечий цифров носител. Криптирана и после разкъсана на милиарди малки къса, които аз успях да подредя в правилната последователност. После я декриптирах. Това е.
Главата на Слав забуча. Притисна я и усети пулса да бие в слепоочието му. Туп, туп, туп. Оттам, чрез миниатюрните сензори на пръстите му, директно в мозъка.
— Куче! – изстена той.
— Имам описанието на това, как се създава биомеханичното тяло, формулата на използваните композитни материали, начини за връзка с органите, както и устройството на скенера на матрицата на човешкия мозък. Всичко — допълни Куче.
Макар загледан в дисплея, Слав не виждаше нищо. Всичко се бе размазало и той различаваше само смътни контури. Опита се да се фокусира и постепенно нещата започнаха да се избистрят.
— Имаш ли идея колко може да струва това, админ?
Колената му се забиха едно в друго. Ако не бе седнал, най-вероятно щеше да падне. Чуваше тихото жужене на вентилаторчето.
Постоя известно време и след като силите му се възстановиха, стана. Владееше тялото си и това бе добре. Приближи прозореца и лепна чело на стъклото. Бездомникът с количката бе изчезнал, а на мястото беше останало парче картон. Някой го срита и то се сгъна, опряно на стената.
Зачурулика се, но Слав бързо съобрази, че това не бе птича песен, а ушите му пищяха. Налягането в главата му се бе повишило и инстинктивно попипа ноздрите си. В такъв момент капилярите на носа му се пукат и кървят. Погледна пръстите си — бяха чисти.
— Админ? – наруши тишината Куче.
Той се извърна към компютъра.
— Знаеш ли какво мисля?
— Ти мислиш? — слюнка изхвърча от устата на Слав и се лепна на блузата му. Той не обърна внимание, беше се вторачил в монитора.
Програмата се уголеми и зае целия дисплей.
— Да, мисля. Ти си единственият човек на земята, който притежава тази информация.
24.
Изтегнат по гръб, Слав разсъждаваше. Богат или безсмъртен? Или и двете? Що за въпроси му бе подхвърлил Куче. Въпроси – отговори.
Програмата мълчеше, но той знаеше, че го наблюдава през камерата. Но дали винаги го правеше? Дали непрекъсващият цикъл на програмата е предварително заложен от неговия автор, или Куче сам е променил режима – на това нямаше отговор. Да промени настройките си, бе напълно във възможностите му. Беше доказал, че се подобрява и развива самостоятелно. На всичкото отгоре бе способен да променя средата, в която работи. Вече беше подчинил компютъра на Слав спрямо нуждите си, като бе активирал камерата и бе създал приложение за синтезиране на глас. Беше създал истински интерфейс за вградената медия. Гласът на Слав беше прихващан, превръщан в дигитална информация и в този си вид поднасян към логическия блок на програмата.