— Създавам и управлявам такива кризи, за каквито имам средства, за да влияя върху тях – обади се Куче.
Слав откри очи. Изправи се и избута стола зад гърба си. Започна да се движи в тясното помещение. Няколко крачки напред, няколко крачки назад. Думите на програмата отекнаха в главата му. Средства? За какви средства става дума? Оръжия?
— Ти оръжия ли управляваш?
— Админ! — Слав сякаш долови човешка интонация от машината. — Нищо не разбирате, вие, хората. Става дума за средства, а вие ги наричате с ужасни имена.
— Ние? Хората? – извърна се той.
Куче не отговори.
„Ние, хората“, не преставаше да си повтаря Слав. Дори му се стори, че това прилича на някакъв упрек, изказан от по-висш към по-низш. А може да не му се е сторило и Куче наистина да има това предвид с думите си. По-висш към по-низш. Ставаше още по-плашещо.
Спря пред лаптопа и се наведе:
— А ти защо искаш да бъдеш защитен физически? Защо да бъдеш подсигурен с ресурси? Защо ти е компютърна мрежа?
Куче не отговори.
— Защото искаш достъп до някое оръжие. Сигурно е там, откъдето си дошъл. Къде е то, къде? — стисна юмруци.
— Не разбирате, админ. И ти не разбираш. Не ми е нужно оръжие. Самата среда е средство и аз мога да го модифицирам, според нуждата. А човекът е толкова приспособим, че умее да изменя начина си на мислене спрямо средата, в която се намира.
— Но тя не е даденост — контрира го Слав.
— Точно — потвърди програмата. — Не е даденост и аз я контролирам, а оттам — съзнанието на онези, които попадат под нейното влияние.
— Това ли е кризата, която можеш да управляваш? По-точно, която създаваш?
— Да, нарича се социална криза — с безизразен, изкуствено модулиран глас отговори Куче.
— Ти си военна машина, а тя… Не само разрушава. Тя… — преглътна Слав. Искаше да затаи думата, но тя се изплъзна от устата му:
— Убива!
25.
Слънцето проби облаците и слънчеви зайчета затанцуваха из стаята.
Слав доближи прозореца и вдигна глава. Не откри Плетчо на обичайното му място – беше на лов. Очите му разсеяно се насочиха към улицата. Времето предразполагаше активност и граждани бяха изпълнили тротоара.
Преди да се отдръпне, нещо привлече вниманието му. До просяка с пазарната количка бе клекнал мъж. Беше с гръб към прозореца и Слав се загледа в широките му плещи. Здравенякът говореше нещо, защото бездомникът кимаше с глава. В ръцете си държеше някакъв предмет. Отдалеч му заприлича на бутилка с натъпкана в гърлото восъчна свещ. Смътен спомен му говореше, че и преди бе виждал странния свещник. Слънчев лъч полази плешивата глава на непознатия. Мъжът се извърна и хвърли поглед през рамо. Макар да бе видял само част от профила, това бе достатъчно. Кръвта се отдръпна от лицето на Слав и краката му се подкосиха. Нямаше съмнение — беше мъжът, посетил го в квартирата.
Вдигна ръка да закрие лицето си и се отдръпна – дано прихващачът не го бе видял!
Закрачи из тясното помещение. Бутна и събори стола, но не обърна внимание. Дори забърза движения. Заблъска се като топка в противоположните стени на стаята. В главата му заваляха картини. Появяването на бездомника преди няколко дни, заемането на позиция срещу входа на кооперацията, разговора му с прихващача… Съвпадение? Слав не вярваше на случайности. Не и в този град, не и когато са намесени страховитите тайни служби.
Изправи стола и седна пред Куче. Искаше му се да направи нещо, но не бе способен да подреди мислите си. Захлупи лице с шепи и те потрепериха. Постоя минута-две и тогава му хрумна нещо. Макар да не бе уверен в разумността на идеята, налагаше се да действа.
Свали длани и отвори очи. Мина известно време, преди цветните кръгове пред тях да се разсеят.
Събра сили, скочи и се завтече към кухненския бокс.
От чучура на мивката капеше и той по навик завъртя крановете.
Отвори шкафа и клекна толкова рязко, че коленете му изпукаха. Пресегна се, измъкна отвътре метална кутия и я тупна в краката си. Тя издрънча и Слав, вцепенен, се ослуша за реакция.
Нищо.
Вниманието му се върна към кутията. Нищо особено — боята бе издраскана, а на някои места направо липсваше. Върху оголените петна личаха признаци на ръжда.