— Не се притеснявай! — Юсуф го потупа по рамото. — Селма ще се погрижи.
При споменаването на Източен бриз, радостна тръпка мина през Слав. Щеше да я види все пак. Носът му потече и той заподсмърча. Симидчията извади пакетче с носни кърпички и му го подаде. Слав разкъса пликчето и като извади няколко, започна да се бърше.
— Казвай сега! — Юсуф напрегнато го наблюдаваше. — Не си дошъл за симид, нали?
Слав приключи с носа си и закима. Не знаеше къде да изхвърли боклука и натъпка салфетките в джоба си. Там напипа отвертката, която бе взел от вкъщи. Оказа се полезен инструмент в мазето на кооперацията, а ставаше и за оръжие, ако се наложи. Той се почувства по-сигурен, макар да осъзнаваше, че не бе готов да го използва.
— Трябва ми Халил. Спешно е!
— Само това ли? — Юсуф повиши глас. — И затова наруши правилата?
— Важно е!
Слав свали раницата от гърба си и я остави в краката си. Гърбът му бе схванат. Започна да раздвижва плешките на гърба си и те се разпукаха силно.
— Поставяш ни в риск, момче. Осъзнаваш ли?
Слав сведе очи. Упрекът на Юсуф бе съвсем на място.
— Слушай какво ще направим — продължи симидчията. — Сега ще приготвя по един чай, за да се стоплиш, а после отиваш у дома и чакаш. Аз ще намина и ще ти дам знак. Стоиш там и чакаш. Тамам?
— Това е проблемът, няма къде да отида — изтърси Слав и от това му олекна.
Симидчията сви дебелите си устни, а тъмните очи заблестяха. Слав сведе глава.
— Значи така… — сякаш на себе си заговори пекарят. — Наистина си загазил, момче.
— Да.
— Предупредих те да не ми направиш беля — Юсуф закърши ръце. — Търсиш Халил, значи. Знаех си аз, че тази работа няма да продължи дълго.
Слав се наведе и вдигна раницата. На мястото остана мокро петно. Не знаеше какво да направи и я метна на гърба си. Беше готов да си тръгне. Идването му тук не бе добра идея, но той просто нямаше друга.
— Къде така? — сложи ръка на рамото му симидчията. — Казах ти, че ще направя чай. Я остави тази раница. Трижди проклет да съм, ако те оставя в беда, момче! Всевишният ми е свидетел — вдигна поглед нагоре, — Юсуф никого не е оставил току-така.
Пръстите на майстора се впиха в рамото му до болка и той се дръпна. Здрава ръка имаше старецът. Груба и силна. Симидчията се сепна и го пусна.
— Хайде, хайде! — с поомекнал глас го подкани той. — Остави раницата, де. Няма да ти избяга. Все ще измислим нещо.
— Ще ти се отблагодаря, да знаеш. Богато ще ти се отблагодаря — каза Слав и моментално съжали за думите си. — Искам да кажа, когато имам възможност за това. — Бе направил същата грешка, която бе допуснал и пред Халил. Хващаше се, че на моменти се изпускаше и казваше повече, отколкото бе необходимо.
Погледна реакцията на Юсуф. Не забеляза промяна в изражението му. Изглеждаше замислен и Слав се помоли, да не бе чул добре думите му.
— Селма, дъще! — повика не много силно той.
Сърцето на Слав заби в гърдите.
Появи се Източен бриз. Както и тогава, когато я беше видял за първи път, около момичето витаеше нещо невидимо. Невидимо за очите, а толкова красиво. Той не можеше да си обясни въздействието ѝ върху него, но и нямаше нужда. Стигаше му да я гледа.
Слав пое дълбоко въздух. Можеше да отличи ароматите на канела и зелена ябълка.
— Да, татко! — продума момичето и Слав излезе от краткия си унес.
Юсуф тъкмо вдигна ръка, когато се заблъска по вратата. Ударите бяха толкова силни, че стените зазвъняха.
Симидчията се доближи до завесата и подаде глава през нея. Извърна се и викна към Селма:
— Прибирай се вътре, дъще, и не се показвай!
— Да, татко — отвърна тя и изчезна така бързо, както се бе появила само преди минута.
— Ти! — заби дебелия си показалец в гърдите на Слав толкова силно, че го заболя. — Дошъл си за разрешението ми да ухажваш Селма, но съм ти отказал. Разбра ли?
Той закима.
Юсуф замахна и му зашлеви плесница с тежката си длан. Ушите на Слав писнаха и той вдигна юмруци, за да се защити. Ударената му страна се зачерви и започна да гори.
— Извинявай, момче, ама така е по-истинско. Давай да излизаме, пък дано ни се размине — побутна Слав към завесата.
Той, държейки ръка на удареното, се подчини.
Когато се показаха в салона и светнаха, блъскането по вратата престана. Слав седна на стол, а Юсуф отключи вратата.
Почти прегазен, бе избутан от двама здравеняци, които нахълтаха в помещението. Бяха облечени еднотипно, в сиви и безлични дрехи от груб плат. Високите им обуща, привързани до глезените, чаткаха по мозайката. На левия си ръкав носеха червени ленти. Слав веднага позна първия — бръснатия. Прихващачите!
— Спокойно, чиче, ние сме от добрите — саркастично подхвърли първият към Юсуф — Затваряй и сядай!