— Хайде, де, движи се. Засега ще ми бъдеш гост, пък после… Зависи само от теб — продума прихващачът и побутна Слав. Той покорно го последва, като на сантиметри от крачола си усещаше топлата муцуна на Атос.
Пътеката, постлана с големи парчета дялан камък, водеше право към двуетажна къща със спуснати външни щори.
29.
С влизането им в къщата осветлението автоматично се включи. Бръснатият побутна Слав и вратата след тях се затвори. Атос остана отвън и Слав усети облекчение.
От входната врата се влизаше направо в просторно помещение, което, на пръв поглед, изглеждаше празно. Мъжът доближи до един от прозорците, скрит механизъм се задейства и щорите, с поскърцване запълзяха нагоре. Светлината отвън започна да гаси вътрешното осветление и то изчезна.
— Разполагай се! – махна с ръка прихващачът. — Пусни раницата най-после. Остави я там, точно където си.
— Аз… не ми пречи – Слав стисна с потната си ръка презрамката.
— Знам какво носиш, момче. Ако исках, досега да съм ти я взел.
Слав се подчини и като внимаваше да не удари дъното, положи раницата до крака си. Не смееше да се отдалечи и остана прав до нея.
— Разполагай се, казах!
— Добре съм.
Прихващачът сви устни и това бе достатъчно. Слав се доближи до зелен диван, облегнат на една от стените, и седна. Очите му останаха, вперени в раницата. Беше килната на една страна и Слав предположи, че това е от тежестта на лаптопа. В един от джобовете ѝ бе прибрал оптичната вендуза. „Проклет да съм! Всичко е вътре. Как можах?“
Вдигна глава и се заоглежда. Погледът му се спря на черно пиано. Лакът блестеше, върху него нямаше дори прашинка. Отсреща — монтирана лежанка със стойка за щанга с тежести. Пиано и щанги за силова тренировка! Това е домът на бръснатия, или тайна база?
Мъжът проследи погледа на Слав:
— В тази къща отдавна не са влизали гости, момче. Нека ти посвиря малко.
Бръснатият приближи пианото и седна на кръгло столче без облегалка. Отвори капака, изпъна ръце и завъртя китките си като ветрило. Чу се изпукването на хрущялите. Обърна се към Слав:
— Готов ли си?
— Готов — отвърна той, макар да не бе сигурен какво ще последва. Дали това не бе някаква игра, някакъв вид тест от страна на прихващача. Ако е така, как трябваше да се държи, за да премине успешно теста, той не знаеше.
Мъжът надвеси здравите си ръце над клавишите и само след миг пръстите майсторски заиграха върху тях. В просторното помещение се разнесе музика. В началото нежна и тиха, а малко по-късно — силна и с отсечени тонове. Слав не познаваше произведението, но със сигурност то му достави удоволствие, дори му се искаше прихващачът да не спира.
— Аз, за първи път… — запъна се Слав. — Не мислех, че е възможно… Но защо? Защо пред мен? Защо тук и сега? И… Кой сте вие?
— Наричай ме командер Юри или само командер.
— Командер? – продума Слав, но вниманието му се насочи към раницата.
— Командер е особена длъжност в полицията. Съществува само в специалните сили, но това теб не те интересува — продължи бръснатият. Изглежда, не бе забелязал интереса на събеседника си. — Като допълнителна информация, ще ти кажа още нещо — мъжът се изправи и доближи Слав. Макар да го направи плавно и твърде спокойно, Слав се сви. В близост до този човек се чувстваше слаб и уязвим.
— Слушаш ли внимателно?
— Да, да. Слушам — отвърна Слав. Бе върнал вниманието си към него.
— Ето какво още трябва да знаеш. Не можете да ни преборите.
— Ама аз не съм…
— Казах да слушаш! Ние сме десет командери — продължи бръснатият. — Ръководим десет специални отряда в полицията. Всички имаме една обща характеристика и тя е причината, точно ние да заемаме тези места. Всички командери сме деца на родители, които са членове на Менса България.
— Какво е Менса? — попита Слав.
— Не си чувал тази дума? — бръснатите вежди на мъжа се събраха в линия. — И не е изненада. Около деветдесет и осем процента от населението не попадат в тази група и за тях тя не съществува. Останалите два процента, о, те много добре знаят какво означава да си член на Менса. Висок коефициент на интелигентност.
Слав вдигна рамене. Беше му все едно за тези Менса хора. Нека си се знаят и ценят, щом искат и е важно.
— А как разбрахме, че някой ни е селектирал точно по този признак? — усмихна се командер Юри. — Е, нали точно затова са ни подбрали десетимата — да мислим. И да ти кажа — почти опря лице в това на Слав, — не са сбъркали. Гените се наследяват. А когато това е и от двете родителски страни… — не довърши той и щракна с пръсти. Това бе рядко срещан жест, но за Слав дойде съвсем на място. Но защо му разказваше тези неща?