По пътя се зададе кола и като по команда двамата замълчаха. Откъм нея идваха стържещи звуци, които се усилваха с наближаването ѝ. „Трошка“, помисли Слав. Но дали не бе само за заблуда, а да принадлежи на прихващачите? Беше чувал колко находчиви са тези ловци на хора. Колата бавно мина покрай тях и тогава видяха източника на стържещия звук. Някой бе завързал с тел консервена кутия, която се мяташе насам-натам върху настилката. Регистрационната табела беше закрита с парче подгизнал картон. Върху покрива на колата бяха монтирани два мегафона, насочени в различни посоки. Отнякъде замериха колата с бутилка, но не я улучиха.
— Сега нямам къде да отида — продължи Слав, след като колата се бе отдалечила достатъчно. — Само онова момиче може да ми помогне.
— Слушай, момче, казах ти, не доближавай пекарната ми! — стисна ръката на Слав малко над лакътя. Той изкриви лице от болка. Грубата длан на симидчията се оказа доста здрава.
— Разбрах — с мъка издърпа лакътя си Слав. — Само ѝ предай, че съм съгласен. Това е.
— Какво си съгласен, бе, момче?
— Да направя всичко, което искат от мен. Тя знае… Тя иска… И аз сега съм съгласен. Само ѝ кажи!
Юсуф въздъхна шумно:
— Яж, че ще изстине!
Слав се подчини и отхапа от топлия симид. Беше гладен. Започна да премята още парещия залък между зъбите си.
— Пратеникът на Всевишния ще те намери, момчето ми, ти само бъди търпелив.
— Но къде? — приплака с пълна уста Слав.
— Яж, яж! Сградата на бившето президентство знаеш, нали?
Слав утвърдително поклати глава. Много добре знаеше сградата. Всъщност, тя беше част от комплекса на няколко сгради, свързани една с друга.
Юсуф заобърсва ръцете си в дългата престилка. Не бързаше да продължи. Бръкна в единия си джоб и ръката му се завъртя така, сякаш затърси нещо.
Слав започна да губи търпение:
— Знам за коя сграда говориш. Те са няколко, свързани една с друга, но точно тази я знам. Дълго време беше необитаема, но после бях виждал някакви хора да влизат вътре. Сега какво е, нямам представа.
Симидчията извади ръката си от джоба и я отвори. Слав се вгледа в нея, но набраздената му длан беше празна. Това го изнерви допълнително и той тъкмо отвори уста, да каже нещо, когато Юсуф заговори:
— Точно така. Беше необитаема, ама сега вече не е така. Във вътрешния двор на сградите, образуващи четириъгълник, ще намериш черна метална врата. Търси я в онзи участък, където взривът отнесе целия втори етаж, барабар с персонала. Мястото е лесно разпознаваемо, точно като след взрив. Стената е почерняла и с откъртени плочи. Макар прозорците да са подменени, мястото е необитаемо. Вратата ще я познаеш по това, че има две жълти вертикални ивици в долния си край. Поизбелели са вече, ама ще ги забележиш. Самата врата стои отключена, така че няма смисъл да търсиш звънец или нещо такова. Никой няма да ти отвори. Просто бутай силно с две ръце, защото е масивна и тежи, много тежи. Използвай рамото си, цялото тяло, ако трябва. Когато влезеш, задължително затвори отвътре. Ритай, натискай, ама я затвори добре. Запомни какво ти казвам, нали?
Слав закима.
— Не се крий от камерите в района! — продължи Юсуф. — Пълно е с такива, ама точно там за тях е тъмен сектор. Пази се от хората. Бъди спокоен и ако всичко изглежда наред, няма от какво да се страхуваш. После ще чакаш.
Слав кимна и отново се зае да рови в джобовете си за пари. Този път наистина. Така и не беше платил на симидчията за геврека. Юсуф го изчака и взе парата от Слав.
„Хайде на гевреците-е-е! Парят, парят!“ – провикна се той.
— И отваряй си зъркелите, момче! — изсъска симидчията — Ако нещо се случи с дъщеря ми по твоя вина, Всевишният ми е свидел — ще те намеря! — Слав мерна силуета на собственото си отражение в тъмните очи на възрастния. Беше малко и безформено петно, но той все пак се позна.
Без да дочака отговор, симидчията се обърна и забута количката. Колелцата затрополиха по изровения на места асфалт.
— Тя е знаела, че ще я потърся, нали? – тихо подвикна след него Слав, но Юсуф не се обърна. — Затова сте подготвили и мястото, и всичко — продължи тихо, сякаш говореше на себе си той.
Извърна се и се запъти в посока бившето президентство. Не бе изминал десетина метра, когато нещо изхруска под подметката му. Наведе се и пред погледа му попаднаха парчетата от счупената бутилка. Същата, с която някой беше замерил колата с мегафоните. Гърлото на шишето се беше запазило цяло, а в него беше натъпкано парче восъчна свещ. „Бутилката на онзи бездомник-съгледвач пред квартирата.“ Нещо прободе сърдечната му област. Възможно бе да е същата, но също така беше възможно да е някоя друга. Слав не вярваше в случайни съвпадения.