Тик-так, тик-так. Какво ли беше това? Заоглежда се, но не откриваше източника на звука. Дали не му се причуваше? Тик-так, тик-так — цъкаше невидима стрелка. Времето летеше. Неподвластно на човешката воля. Независимо.
— А това какво е? — Слав посочи надписа: „Равенството е невъзможно“.
— Матрикантите — отвърна Фея. — Познавах един от тях… Всъщност, най-важният от всички. Първият. Добър човек беше.
— Човек? — Слав навря лицето си в нея — Та те не са хора! Те само приличат на нас.
Фея се усмихна и леко го отблъсна с ръка:
— Каквото и да са, той беше добър. Не само към мен.
— Но все пак равенството е невъзможно, нали?
— За съжаление.
— И този надпис е тук, за да не забравяте това?
— Очевидно.
— Хм. Знаеш ли, докато бях отвлечен, разбрах, че те ме издирват. Прихващачът искаше да ме изпрати при вас, за да получа помощ… — Слав забави темпото и започна да подбира думите. — И да ви предам нещо. Нещо, което е тяхно… На матрикантите.
— И? — напрегна се Фея.
— Така и не се получи. Но защо ме изпрати при вас, нали сте врагове с прихващачите?
— Така е, но сме и хора. Матрикантите са обща заплаха.
— Но защо?
— Защото различното им физическо тяло им дава различни възможности, оттам – и промяна в психическата нагласа. Смятат хората за непълноценен вид и… следователно излишен. Самосегрегират се. Въпрос на време е сблъсък, война. Всъщност, не трябва да им се даде възможност да наберат мощ.
— А! То… — не можа да каже нищо повече Слав. Беше сериозно объркан. Кой с кого воюваше в крайна сметка?
— Има и друго — продължи Фея.
— Какво?
— Да речем, че прихващачът е искал да те спаси от матрикантите, изпращайки те при нас, но по-вероятното е друго.
— Да?
— По-вероятно е искал да те използва за стръв, така да се каже. Чрез матрикантите да удари нашата организация. Не мислиш ли?
— Ами…
— И ти се наби право при нас, улеснявайки плана му – каза тя, а Слав усети укора в гласа ѝ.
Той обърна гръб на Фея и отново се зае да разглежда помещението.
— Какво трябваше да ни предадеш? — момичето бе плътно зад гърба му и той усети топлината на дъха ѝ в тила си.
Той, все още объркан, не желаеше да се обръща към нея. Опита се да се съсредоточи. Матриканти, прихващачи, съпротива.
Доближи до стената с окачени светещи монитори. Някои от тях предаваха кадри от улични камери, други изобразяваха някакви сменящи се данни, а имаше и такива, които бяха тъмни. От всички тях излизаха кабели и се вплитаха в общ дебел сноп. Снопът се виеше покрай стената и се губеше някъде. Той направи няколко крачки, за да го проследи, и се озова пред голям затворен сандък.
Тик-так, тик-так.
Фея се изправи пред него и закри гледката.
— Какво трябваше да ни предадеш?
— Аз… — започна колебливо той, като старателно избягваше очите ѝ — носех един компютър… Всъщност, една програма… Оказа се Изкуствен интелект. Нарича себе си Куче. Опасно е… На свобода е.
Фея поклати глава, сякаш всичко бе ясно.
— На свобода е, казваш? Изкуствен интелект.
— На свобода. Всъщност, не съвсем. В една болнична компютърна мрежа е. Но е ограничен там.
Момичето вдигна ръка пред лицето си. Беше разтворила пръсти, с длан навън. Жестът ѝ беше реакция на защита.
Слав се стресна. Беше неочаквано.
— А това нещо… Куче, както го наричаш — гласът на Фея потрепери и това не убягна на Слав. — Какво може?
— Не зная… Може би притежава неограничени възможности. То постоянно се подобрява и надстроява. Във всеки случай, ужасно е да го наблюдаваш как расте.
— Звучи наистина ужасно.
— Освен това…
— Какво? — напрегна се момичето и се доближи до него.
— Притежава информация за технологията на матрикантите. Разбираш ли? Това искаше онзи прихващач да ви предам, но после каза, че трябва да го унищожим.
Фея сви устни.
— И? — заби поглед в очите на Слав.
— Не го унищожих. Не можах да го направя.
Фея го хвана за китката и се опита да стисне, но ръката ѝ бе твърде слаба. Слав с лекота се отскубна:
— Не можах, и това е. Заради… — прехапа устни. – Заради… – повтори, но не можа да продължи.
— Заради какво?
— Ами, по такъв начин щях да унищожа всичко, което имам. Включително и Куче. А аз трябва да работя — изстреля на един дъх той.
Фея се пресегна и отново го хвана за китката. Този път хватът на момичето бе доста по-здрав:
— Къде е?
— Ами, аз сега… аз го нямам — опитваше да освободи ръката си той.
Момичето пусна китката му и наведе глава, като заби поглед в краката си.
— Значи е в някаква мрежа, казваш. Болничната мрежа.
Слав заразтрива мястото, където го бе стискала допреди миг.