— Аха.
— В болничната мрежа — повтори Фея.
— Може да си изработи цяла популация от матриканти, ако поиска… — започна колебливо — И има нужда от това.
— Не! — с угаснали очи изправи глава тя и отрони тежка въздишка.
— Трябва само да си създаде необходими условия, а после да принуди някой да свърши работата физически, вместо него — започна да набира скорост Слав. — А то може да направи това, бъди сигурна. Ентусиасти за това има – пред очите му изникна лицето на доктора от болницата. — И това само, докато създадат първия матрикант, после няма да има нужда от хора. Изобщо. Ще се освободи от тези „дяволи“, както ни нарича в една притча.
Фея не реагира. Празният ѝ поглед се бе застопорил някъде в стената. Малките ѝ гърди плавно се издуваха и спадаха. Слав се усъмни, дали думите му бяха стигнали до съзнанието на момичето. Самият той се опита да мисли на ускорен ход, за да подреди мислите си. Ако наистина съществува възможност за съюз между Куче и матрикантите? Всъщност, това няма да е съюз, а съзнателното използване на матрикантите от Куче. Изключително и само за негови цели. Но какви могат да бъдат неговите цели?
Слав прокара пръсти върху черна клавиатура, поставена до сандъка. От клавиатурата стърчеше накъдрен кабел, който бе прихванат с пластмасови скоби за стената. Оттам, заедно с другите кабели, влизаше в сандъка. Самият сандък беше с разперени дръжки, сякаш някой всеки момент трябва да го вдигне. Стори му се обемен и изглеждаше тежък. Слав усети топлина. Без съмнение тя идваше от него. Вътре нещо работеше.
Тик-так, тик-так — отново онзи звук. Слав вдигна ръката си и прилепи часовника до ухото си. Същият звук. През цялото време беше чувал собствения си часовник.
Изведнъж ледени иглички се забиха първо в лицето му, а след това полазиха тялото му. Втресе го.
— Но какво сте направили? Какви са тези кабели и това не е ли мрежов сървър?
Фея не отговори. Сега беше сбърчила тънките си вежди. Свила устни, тя разглеждаше ръцете си.
— Вие? Денят нула?
— Денят нула — отвърна приглушено тя. — Включихме всички възможни локални мрежи в една обща. Новата Мрежа започна от този сандък, който видя.
— Глупаци!
— Мрежата на световното запазено познание — продължи Фея, сякаш не го бе чула. — Библиотека с достъп от всички възможни точки на Новата Мрежа. Духовното пречистване.
— Глупаци — повтори той, но вече някак примирено. – На кого е нужно познание? Единственото, което то носи със себе си, е печал.
— Но в книгите може да видиш, че има и други светове, други реалности, а това неминуемо поддържа надеждата. Самата мисъл, че има алтернатива, кара хората да се борят.
— Алтернатива! Няма такава.
— Може би последен опит да спасим дегенератите, в каквито са се превърнали човеците — довърши момичето.
— Знам за дегенератите, но какво от това? – извика Слав.
— Не разбираш… Става дума за онези, които идват след нас… Длъжни сме.
Слав махна с ръка, като че искаше да я спре:
— На никого не съм длъжен, разбра ли…? И никой не ми е длъжен! За нищо.
Слав задърпа капака на сандъка. Напрегна мишци и запъшка. Дебела вена изби на слепоочието му и се загърчи в конвулсии.
— Помагай! — изхълца напрегнат. – Не стой така, ами помагай да го отворим!
Очите на Фея широко се разшириха. Ръцете ѝ увиснаха до тялото, лицето побеля и тя започна да се олюлява.
— Трябва да отворим! – изправи се Слав и изтри чело с ръка. Дишаше тежко, с отворена уста. — Не разбираш ли? Трябва да го изключим! Веднага!
— Няма смисъл – промълви тя, търсейки опора с ръка. — Късно е.
— Не е! — Слав отново задърпа капака, но не можа да го отвори и се вкопчи в кабелите. Успя да изтръгне няколко.
— Оттук започна… — Фея пристъпи към него и го подхвана за лакътя. — Но не свършва тук. Това са много малки мрежи… Свързани. Ела да излезем. Трябва да предупредим другите. Ще трябва да измислим нещо.
Слав пусна кабелите и се изправи.
Фея вплете пръстите си в неговите и стисна. Упътиха се към изхода. Ръката на момичето бе влажна и топла.
Тя бръкна в джоба си и извади картата. Поднесе я към четеца на вратата и я задържа секунда-две. Устройството издаде сигнал и просветна в червено. Тя дръпна вратата, но не успя да я отвори.
— Дай на мен – отстрани я от пътя си Слав и на свой ред задърпа дръжката. Вратата беше заключена.
Фея отново доближи картата и всичко се повтори. Вратата остана заключена. Слав напрегна мишци — безрезултатно. Ситни капчици избиха на челото му. Опита още веднъж, но краката му започнаха да омекват.
— И вратата ли е свързана към мрежата? — обърна се към Фея.
— Възможно е — промълви тя. – Не зная. Строено е за бомбено убежище и нямаме всички схеми. Било е много отдавна.