Не можех да отделя очи от нещата, които притежаваше — имаше алуминиеви съдове и светлини, които блестяха много по-ярко от нашите. Ето защо му предложих да го запозная с мама, на неутрална земя, а ние в ролята на посредници, в случай че тя също не го хареса.
Но тя наистина го хареса. Каза ни да се махаме и ние ги оставихме, приседнали на един бетонен отломък да си приказват за компютри. Всички стари хора обичат да говорят за компютри, но все не могат да обяснят за какво точно са служили, или пък аз не мога да разбера. Има много подобни неща от Мъртвото и Отминало и понякога хич не е лесно да разбереш старите хора.
Веднъж, когато бях съвсем малък намерихме един компютър, но акумулаторът му не след дълго се изтощи.
През следващите няколко месеца мама се премести да живее при Стюарт. Харесваше й, доволна бе че има алуминиеви съдове, в които да готви и че там винаги е светло.
— Защото има генератор — обясни ни веднъж. Не знаех дали да й вярвам. Така или иначе, никога не го видях.
Двамата с Линдзи не се преместихме при тях, защото искахме да си имаме наше собствено място, а и Стюарт и мама държаха да си имат тяхно собствено място. Нямахме генератор, та да са ярки светлините ни, а само стари автомобилни акумулатори, от които те едва мъждукаха. Но и това ни стигаше. Готвехме винаги в една и съща тенджера.
От доста време не бяхме се срещали със Стюарт, и в първия момент пропуснахме да забележим колко раздразнителен е станал.
Когато видях, че ръката му е окървавена, попитах го какво е станало.
— Блъснах една стена — отвърна.
Погледнах внимателно ръката.
И преди съм виждал хора да удрят стени, когато живеехме с чикагското племе, имаше един, който удряше стени винаги, когато нещата тръгваха на зле. Но ако се съдеше по ръката на Стюарт, ударът не е бил само един.
— Разбирате ли се с мама? — запитах.
Той ме погледна изкосо, сякаш се правех на по-умен отколкото съм.
— Не — отвърна. Кимнах в отговор.
— Мислех си, че двамата ще си прекарвате чудесно, със спомените за Мъртвото и Отминало. И за други неща, разбира се.
— Така беше — потвърди Стюарт. — Наистина. Но тя не искаше да говори за нищо друго.
Премигнах и се замислих.
— Ами че за какво друго да говори?
Мама се появи не след дълго. Разплакана. Стюарт си събирал багажа, казал й, че ако иска може да остане на неговото място. Той щял да си намери друго. Оставял й и алуминиевите съдове.
Отидох да си поговоря с него — като „мъж с мъж“, както казва мама.
— Джорджи, — посрещна ме той, — знаех, че ще те изпрати.
Кимнах.
— Е, може да няма никаква полза, но ще си поприказвам с теб.
— Добре, защо си тръгваш? — запитах.
— Защото не мога повече да я слушам. Защото единственото, за което говори е Мъртвото и Отминало.
— Ами за какво друго да говори? — запитах изненадан.
— Защо да не говори за онова, което тепърва ще дойде?
— Какво искаш да кажеш? Нищо няма да дойде.
— А утре? — запита той.
— Какво утре? Утре ще е като всеки друг ден.
— Така ли? Защо?
— Защото…
Не знаех какво да кажа. Просто винаги е било така. Откакто се помня, винаги всичко е едно и също. Е, да, времето се променя, през зимата става студено, а през лятото топло, едни дни са слънчеви, други дъждовни, аз раста, понякога ловът върви добре, друг път зле, но всъщност нищо не се променя.
— Джорджи, — рече Стюарт, — като дете майка ти е гледала доста филми и струва ми се, че не е забравила нито един от тях. Но едно не може да разбере.
— Какво точно?
— Че хората в тези филми никога не правят онова, което е правила майка ти. Никога не седят и не чакат да им се случи нещо в живота. Те излизат навън и предизвикват съдбата си.
— Но това е било в Мъртвото и Отминало — възразих. — Тогава мечтите са били различни.
Той ме погледна малко странно, сякаш по някакъв начин го бях наранил.
— Не — поклати глава. — Светът тогава е бил различен, прав си — но хората бяха същите и мечтите им бяха същите. Тези две неща никога не се променят — той нагласи багажа на ръчната количка и го привърза с ремъци. — Хората променят света с мечтите си, но нито те, нито мечтите им се променят.
— Само че мама ми каза, — отвърнах, — че хората седели и заедно гледали мечти.
Лицето му се опъна.
— Това е, което тя прави сега — рече. — Седи си, гледа старите мечти в главата си и ми дрънка за тях — той въздъхна. — Джорджи, искам да имам мои собствени мечти, нови мечти.
След тези думи Стюарт дръпна дръжката на количката.
— Мислиш така, — рекох, — защото си от преди.
Стюарт се отдалечи без да отговори.
Не казах на мама за онова, което бях чул от Стюарт, само я уведомих, че си е тръгнал. Тя плака дълго.