— Но какво гласи надписът на пръстена, чичо?
Граф Гуидо сви рамене.
— Възможно е татко да е споделил това с Буонконте, ако е искал смисълът да бъде предаден. На мен не каза нищо.
Якопоне прочете документа. Нави свитъка и потупа челото си с него, опитвайки се да освободи паметта си.
— Преди време в Губио се запознах с един монах, който би разгадал мистерията. Въпросният брат Конрад би казал, че не разбира нищо, но на практика беше изключително мъдър човек. Имам чувството, че нямаше въпрос, чийто отговор той да не знае. Но и така да е, в гората се разделихме и изгубихме следите си.
— Ти никога не си бил толкова изгубен, колкото си представяше — увери го Амата. — Тогава в гората ти беше герой.
Беше настъпил моментът да разкаже на Якопоне за другия Фабиано — за Фабиано послушника францисканец — и за смелия и непобедим дракон, спасил живота на момчето.
XXXV
В полумрака на килията Конрад драскаше имената от последния списък на Джовани от Парма — всички генерал-министри в кратката история на ордена. Дзеферино наблюдаваше от стълбите, които водеха надолу към килията, като облекчаваше видимостта на Конрад със светлината от фенера си.
— Министрите на италианските провинции свалиха от длъжност Елиас през 1239 година и на негово място избраха Алберто от Пиза. За зла врага, Алберто живя само още една година сред това. После поста зае Хеймо от Фавършам, Кресцентиус от Йези и през 1247 — моя милост. Когато министрите пожелаха да сляза от власт, след като изпълнявах тази длъжност в продължение на десет години, аз номинирах човека, който бих искал да бъде мой приемник — брат Бонавентура.
Докато Конрад изписваше последното име с парчето глинен съд върху каменната стена, за пореден път си спомни за предупреждението на Бонавентура в нощта, когато небето сякаш се разцепи на две, докато генерал-министърът му заповяда да се поклони и да целуне пръстена му. Този спомен извика още един въпрос, на който Конрад никога не бе получавал отговор.
— Брат Джовани — подхвана той, — генерал-министърът не носи ли пръстен, съпътстващ поста, който заема — един вид символ, който преминава от ръка на ръка?
Възрастният брат потърка голите пръсти на лявата си ръка.
— Да — отвърна накрая. — Скромен лапис лазули. Защо питаш?
Конрад вдигна пръст във въздуха. Обърна се към Дзеферино.
— Per favore, братко, би ли приближил светлината още малко?
Дзеферино се надигна от стъпалата и вдигна фенера откъм здравото око на Конрад. Конрад остърга плесента от един квадратен камък. След като почисти достатъчно широко място, нахвърля грубовата скица — клечеста фигура под двойна арка; същата, която бе виждал два пъти: издялана в олтарния камък на долната черква и гравирана в пръстена на генерал-министъра.
— Спомняш ли си или изобщо знаел ли си някога смисъла на тези символи? — попита Конрад. — Когато попаднах на тях за пръв път, си помислих, че са детска шега. Но после ги видях на пръстена на брат Бонавентура — същият пръстен, който вероятно и ти си носил, докато си изпълнявал длъжността генерал-министър.
Джовани втренчи празен поглед в стената.
— Това познание е тайна, която се предава от министър на министър — отвърна той с монотонен глас.
Конрад кимна и остави парчето глинен съд на земята.
— Разбирам. Прав си да ме укоряваш. Исках просто да задоволя отдавнашно любопитство. — Поколеба се за момент, после додаде: — Позволих си да те попитам под влияние на убедеността ти, че и бездруго никога няма да излезем от тук живи… че всичко, което науча в килията, всичко, което ти споделиш с мен, ще остане погребано с нас. — Сведе глава с надеждата, че Джовани все пак ще му отговори.
— Брат Дзеферино — рече възрастният монах след дълго мълчание. — Би ли ни оставил насаме за момент? Искам да изповядам греховете си пред брат Конрад.
Конрад вдигна глава, мъчейки се да разгадае изражението на Джовани в тъмата, докато Дзеферино се отдалечаваше по стълбите и заключваше капака горе. За тези повече от две години, които бяха прекарали заедно, Джовани за пръв път изявяваше подобно желание. Всъщност, доколкото Конрад можеше да прецени, никога не бе изпитвал нужда да се изповядва.
— Прости ми отче, съгреших — прошепна Джовани, след като ключалката горе прещрака. Пое си дълбоко дъх, после продължи: — В продължение на цели десет години лишавах вярващите от правото им да се молят на гроба на свети Франциск.
— Какво имаш предвид?
— Знам къде е погребан. Знаех го през цялото време, докато бях генерал-министър.