— Да не би да искаш да кажеш, че символът, гравиран иърху пръстена, е карта? Нима клечестата фигура е самият свети Франциск?
— Говорим под клетвата на изповедта, а не за значението на символите.
— Разбирам, братко. Няма да любопитствам повече. — Конрад направи кръстния знак над главата на Джовани и рече: Ego te absolve de omnibus peccatis tuis. Покашля се, преди да довърши формулата за опрощение на греховете: „Върви си в мир и повече не съгрешавай.“ Имайки предвид положението, в което се намираха, думите „върви си в мир“ прозвучаха като жестока шега.
След кратка пауза Конрад продължи:
— Веднъж говорих с дона Джакома дей Сетисоли за изчезването на тленните останки на свети Франциск. Тя е присъствала на отвличането, участвала е в процесията, която е носила ковчега към новата базилика. Тя не можеше да си представи, че цивилната охрана е действала, водена от други подбуди, различни от охраняването на мощите на светеца от ловци на реликви — било то вманиачени вярващи или крадци от съседни общини.
— И аз все това чувах. Самият аз не си представям друг мотив.
Конрад закуцука към стената.
— Има ли и други освен Бонавентура, които притежават този символ? — попита той, като посочи рисунката.
— Никой друг от братята, които познавам — отвърна Джовани. — Имаше една група, която наричаше себе си Compari della Tomba, Братството на гробницата…
— Мирско братство?
— Да. Предполагам, че днес всички са или на преклонна възраст, или не са между живите. Тези четирима мъже помагаха в погребването и всеки от тях получи същия пръстен като брат Елиас. Заклеха се да пазят с живота си тайната за мястото, където са положени костите на свети Франциск, да унищожават всеки извън братството, който по някакъв начин научи или се досети за местонахождението, и в крайна сметка да отнесат тайната, заедно с ключа към нея, в гроба си. Пръстените трябваше да бъдат заровени заедно с тях като вещите на древните фараони.
Конрад разбираше добре силата на братството. Дори в най-малкото селце съществуваха обособени тайни братства — мрежи, за които не се говореше, изплетени чрез ритуални инициации с цел да оформят символични кръгове, comparaggio, сред хората, които ги съставляваха. Тези братства понякога се оказваха по-здраво скрепени от роднинство. Това бяха свещени връзки. Клетвите за вярност до гроб не бяха нещо необичайно за тях.
— Спомена четирима миряни — продължи Конрад. — Спомняш ли си имената им? — Пак взе парчето глинен съд и както се бе надявал, Джовани възприе жеста му като предизвикателство към паметта му. Той се протегна, претърколи се по гръб и се загледа в решетката, потънал в спомена.
— Единият беше от община Тоди, Капитанио ди Колдимецо — синьорът, дарил земята за базиликата; братът на свети Франциск — Анджело; рицарят пазител на града Симоне дела Рока и Джанкарло ди Маргерита — тогавашният кмет на Асизи.
— И брат Елиас.
— Разбира се, Елиас е отговарял за погребението. Секретарят му наред с това е изпълнявал длъжността амануенсис на братството. Ако все още е жив, той вероятно е единственият друг брат, който знае къде са положени тленните останки. — Джовани се усмихна. — Изредих ли ги и четиримата?
— Нещо повече — назова цели шестима, последният от които е брат Илуминато. — Конрад вече знаеше част от тези имена, бе ги научил в дома на дона Джакома, но сега нещата си идваха по местата. Джовани бе провокирал важна гледна точка към загадката на Лео — макар че Конрад продължаваше да не вижда мотив в участието на Елиас в укриването на тленните останки. Определено за опазването на мощите на светеца не бяха нужни чак такива жестоки предпазни мерки, нито насилието, развихрило се на площада. Както бе казала и дона Джакома, всеки евентуален крадец би навлякъл срещу себе си същински кръстоносен поход. А фактът, че Илуминато се бе опитал да осуети мисията на Конрад, правеше отшелника по-подозрителен от всякога. Възможно ли е да съществува фундаментална връзка между писмото на брат Лео и това братство?
Карта! Великолепно! Почувства внезапен мощен порив да разтълкува знаците. Дали ще може да изтръгне от Джовани този последен къс информация? Шумът зад гърба му го увери, че не би могъл — поне не днес. Съкилийникът му бе подпъхнал ръка под главата си и се бе унесъл в дрямка, както често му се случваше. Започна да похърква лекичко, а Конрад прокара пръсти отново и отново по очертанията на двете арки над фигурата, сякаш се надяваше да разгадае загадката само с пипане.
През седмицата в Колдимецо дойде да нощува групата на смугъл търговец, доставящ бурета тосканско вино до Вечния град. Орфео, отпочинал и със заздравяващи повърхностни рани, използва случая да отпътува за Рим, в опит да настигне папата. Нещо повече — беше убеден, че ще му бъде по-приятно да пътува в компанията на търговеца, отколкото сред римските рицари, с които се бе придвижвал от Венеция. Сега със спътника му щяха да имат общи теми — и двамата се занимаваха с търговия, и двамата бяха в разцвета на силите си.