Амата не бе забелязала монаха, който чакаше току пред входната врата, но разпозна сърдечния му смях още преди да го е видяла да влиза.
— Добре дошъл, брат Салимбене — приветства го тя. — Виждам, че с Божията милост сте жив и здрав, както винаги.
— Познаваме ли се, мадона? — попита той.
— Аха. Ако този път решите да посетите племенницата си в манастира на бедните клариси, ще установите, че компаньонката й е избягала.
— Нима това си ти? Онова малкото, живото? — Огледа я развеселен и с любопитство. — Ето това е история, която непременно бих чул.
— Ще я чуеш веднага щом вие двамата се настаните, а аз успея да се измия. — Обърна се към Орфео. — Когато тръгнеш към „Сакро Конвенто“, за да освободиш Конрад, искам да дойда с теб до вратата. Интересно ми е да му видя физиономията, докато поема първата си глътка свобода.
— Няма да стане толкова бързо, Аматина. Ще трябва да почакаме монасите да си изберат нов генерал-министьр, комуто да представя писмото за помилване, написано от Григорий. Но новоизбраният би трябвало да е приятел. И Григорий, и Каетанио Орсини, кардинал-протекторът на ордена, демонстрираха подкрепата си за Джироламо от Асколи — монахът, за когото ти споменах в писмото си.
Орфео заби поглед надолу и заровичка земята с върха на обувката си.
— Освен това едва ли ще е особено благоразумно да видиш брат Конрад веднага. Нямаш представа как ли се е променил за две години. Ако се стреснеш при вида му…
Внезапно вдигна поглед към лицето й и се почувства напълно безпомощен, не можа да си довърши изречението. Стори й се, че разпозна в очите му същото желание, каквото бе видяла и тогава, докато си го представяше на полянката, макар че в съня й лицето му бе чисто и избръснато. Де да можеха Терезина и монахът да изчезнат, макар и само за миг, за да му се хвърли на врата като малкото момиченце и да го притисне към себе си. Копнежът й увисна неловко в настъпилата тишина, но Орфео най-сетне сложи край на напрежението с поредната усмивка на прашното си лице.
Посегна към кесията си.
— Донесох ти подарък от Прованс — огледалце с бронзова рамка. — Изтри го в ръкава си и й го подаде. — Толкова ли нямаш пачи пера, Аматина, та си принудена да пишещ с връхчето на хубавото си носле?
Салимбене вдигна чаша над празната си чиния, благославяйки току-що заминалото си ястие. Потупа се по корема и продължи с разказа си.
— Та този проповядващ брат Пиеро достигна такъв връх на лудостта заради отдаваните му почести и предоставената му възможност да проповядва, че наистина си повярва, че е способен да твори чудеса. И при едно от посещенията си при братята минорити, след като си обръснал брадата при нашия бръснар, му се сторило крайно обидно, че братята не събрали косите му, за да ги съхраняват като реликви.
Но брат Диотисалве, минорит от Флоренция и голям майтапчия, отвърна на глупака според собствената му глупост. И един ден, като отишъл в манастира на проповедниците, им рекъл, че за нищо на света няма да остане при тях, освен ако най-напред не му дадат парче от дрехата на брат Пиеро, че да си го запази като реликва. И тогава му дали голямо парче от дрехата на Пиеро, на което, облекчавайки се след вечеря, той намерил най-безчестна употреба и накрая хвърлил в клоаката. После извикал високо: „Уви! Помогнете, братя, защото търся реликвата на вашия светец, а я изпуснах в мръсотията.“ И щом те се отзовали на вика му в тоалетната и установили, че са обект на подигравка, се изчервили от срам.
Монахът пресуши чашата си и я подаде на прислужника да му я напълни пак, докато отриваше устни с опакото на ръката си. Докато момчето му наливаше, Салимбене продължи разказа си:
— Веднъж същият този брат Диотисалве се разхождал зимно време из улиците на Флоренция, подхлъзнал се на леда и паднал възнак, направо се проснал в цял ръст. При което флорентинците, които са си сеирджии, започнали да се смеят и един го попитал, както монахът си лежал на земята: „Да не криеш нещо под себе си?“ На което брат Диотисалве отвърнал: „Ами да — жена ти.“ Флорентинците не се обидили от отговора му, ами се разсмели още по-гръмко и похвалили монаха: „Бог да го поживи, защото той наистина е един от нас.“
Амата се засмя, макар и не толкова сърдечно, колкото чичо й Гуидо и прислужниците от долната маса. Сети се за „Сан Дамиано“ и посещенията на Салимбене при племенницата му. Странно, но сега анекдотите му я разсмиваха по-малко, отколкото докато пребиваваше в манастира. Беше сигурна, че той пак ще разказва историите си до късно през нощта, докато другите или се разотидат по креватите, или припаднат на масата.