Но синьор Лучезио имаше предимство, с което аз не можех да се похваля. Още в самото начало на своя път на глупостта той срещнал свети Франциск, който го подтикнал към разкаяние. И лихварят разпродал цялото си имущество в помощ на вдовици, сираци или пилигрими. След което поел към опустошените от чумата блатисти райони с натоварено с лекарства муле. В началото бил презрян дори от собствената си жена, която го нарекла идиот — и нищо чудно предвид факта, че доскоро заможната госпожа за една вечер останала без пукнат грош заради мъжовата си щедрост. Но след като осъзнала подбудите му, тя взела присърце неговата кауза и впоследствие била наречена „buonna donna“.
Ами ти как си обеднял толкова?, запита се Амата. Това ми е интересно. Любопитството й обаче остана незадоволено, защото Якопоне за пореден път потъна в мълчание. Очите му се втренчиха в огъня, докато постепенно в тях не заблестя болката, която момичето бе забелязало по време на пътуването им.
— И аз бих искал да ви дам един пример — моят е за справедливост — обади се Енрико, вдигнал ръка като ученик, за да привлече вниманието им.
Слушаме те, направи му знак Конрад.
— Някога баща ми работеше като портиер на градските порти в Генуа. От него научих, че местните управници са окачили извън градските стени камбана на тъжителите. Всеки, към когото била проявена несправедливост, имал право да удари камбаната, и магистратите били длъжни да разгледат случая му. С годините въжето на камбаната се прокъсало и някой го заменил с лоза.
Случило се така, че един рицар не пожелал да плати за фуража на стария си боен кон и го пуснал извън градските стени сам да си търси храна. Конят бил толкова гладен, че загризал лозата и камбаната взела да бие. Съдиите пристигнали и решили, че така конят заявява правото си да бъде изслушан. Проучили случая и постановили, че рицарят, комуто животното служило безрезервно на младини, е длъжен на свой ред да се погрижи за старините му. Градоначалникът бил на същото мнение. Той дори заплашил да хвърли рицаря в тъмница, ако онзи остави пак коня си да гладува.
Якопоне повдигна дълбоките си, потънали в размисъл очи и се засмя.
— Хубава история, синко. Нека и аз ти разкажа една история за справедливостта. Всъщност може да се каже, че е един вид въпрос лично към теб. Искам да ми кажеш как би отсъдил в този случай.
Прочут готвач изправил един от чираците си — с доста голям нос впрочем — на съд, защото онзи с огромния си нос бил погълнал аромата на изисканата гозба на готвача, като при това не заплатил нищичко за удоволствието. Е, има ли право на обезщетение или не?
— Да бяха хвърлили готвача в затвора, задето губи времето на всички — предложи Амата.
Енрико разпери ръце. Конрад също отказа да отговори.
— Никога не съм успявал да вникна в начина на мислене на един граждански съд — отвърна той.
Якопоне огледа многозначително седящите около огъня.
— Именно затова едни хора стават съдии, а други — не. Съдията в този конкретен случай се оказал много мъдър човек — много по-мъдър от мен, когато господарят ми за пръв път ми зададе този въпрос. Той разрешил спора в полза на готвача.
— Не! — възрази Амата.
— Не, ама да — ухили се Якопоне. — Наложеното наказание било следното — наредил на чирака с големия нос да заплати за аромата, а глобата се състояла в това да раздрънка няколкото гроша в джоба си достатъчно силно, че да ги чуе готвачът.
Енрико и Конрад изръкопляскаха.
— Мъдро решение — призна отшелникът. — Този човек е бил същински Соломон.
— Ти бил ли си съдия, сир Якопоне? — попита Амата.
— Бил съм нотариус, братко, но не и съдия. По принцип се смята, че всички ние сме членове на една и съща гилдия, но аз не бих казал, че носих с достойнство името си. — Бързо смени темата. — А ти какво ще кажеш, нямаш ли някоя история, която да споделиш с нас?
Тя стрелна с очи Конрад, но после реши, че ще е най-добре, докато говори, да съсредоточи погледа си върху Енрико.
— Моята история е пример за глупост.
— За глупост ли? — в гласа на Конрад прозвучаха нотки на притеснение, което й се понрави.