— Бягай, Амата! — изкрещя той, докато двама от разбойниците го извличаха назад. Нападателят й се отпусна и тя издърпа ножа си. На лицето му се изписа неописуема тъга, той се свлече на колене и след миг падна по корем. Амата се пресегна да вземе тоягата му. Откъм сенките Енрико извика за помощ.
Тя за малко да не забележи мъжа, който летеше насреща й с копие в ръка. Успя да отскочи назад в последната секунда. Робата й се разпра със звук, след миг се чу и прашенето от раздирането на свитъка на Лео, който я спаси на косъм от изкормване. Шубракът зад нея се раздвижи и нападателят замахна втори път. В този момент върху него се стовари разбеснелият се Конрад и го повали. Монахът се изправи на крака и застана пред Амата.
— За бога, вървете си — изкрещя той към мъжете.
— Тези хора нямат страх от Бога — извика Амата. — Вземи тази сопа и се бий или душата ти отива на небето. — И тя пъхна тоягата в ръката му.
Онзи с копието се поколеба.
— Насам, братя — извика.
Двамината, които бяха извлекли Енрико настрани, се върнаха при главатаря си. Лош знак, рече си Амата. Явно вече не се интересуваха от момчето. След като и последният от нападателите се върна в глутницата си, четиримата се нахвърлиха върху Конрад и жената. Отшелникът остана неподвижен. Оръжието, което Амата бе напъхала в ръката му, висеше безпомощно покрай тялото му. Главатарят бе застинал в очакване, преценявайки ситуацията.
— Това е човекът, когото търсим. Да си свършим работата и да се махаме — рече той. Амата отстъпи назад към дърветата. Сграбчи Конрад за расото и се опита да го издърпа след себе си.
Той обаче не я последва, не помръдна от мястото си.
— Защо съм ви? Познавате ли ме? Аз не съм от Умбрия.
Гръмовният писък на тръбата на Якопоне, понесъл се откъм пещерата, наруши напрегнатата обстановка. Видяла объркаността, изписана на лицата им, Амата за пореден път се опита да издърпа Конрад надалеч. Междувременно Якопоне вдигаше невъобразима врява сред дърветата, крещеше и боботеше, скъсявайки бързо разстоянието помежду им.
— Опа-а! Бог да ни е на помощ! — извика главатарят.
— Дракон — изкрещя друг.
Амата се обърна и видя по хълма да приближават чифт огромни огнени очи.
Разбойниците се заковаха по местата си, докато привидението приближаваше устремно към тях, и в този миг на забавяне Якопоне скочи помежду им. Пъхна главнята в лицето на главатаря, а с втората факла, която носеше, подпали дрехите му. Онзи изквича и хукна — заслепен и подпален — към гората. Другите трима се спуснаха към пътя за „Валфабрика“, следвани по петите от дракона. Преди да се откаже от преследването, Якопоне успя да подпали още една дреха.
След като разбойниците се скриха от погледа им, Конрад коленичи край мъжа, нападнал Амата. Обърна трупа и постави ръка на плувналата в кръв гръд.
— Твърде късно е за последно причастие — рече той. — Душата му вече е във вечния си дом.
— Надявам се в пъкъла — отбеляза Амата.
— Ти ли го уби?
Тя долови нотките на страхопочитание в гласа му.
— Не беше кой знае какъв боец — отвърна. Остави Конрад коленичил край разбойника и хукна към пътя в посока Асизи. После се върна обратно на мястото на схватката.
— Енрико — извика тя. — Енрико!
На светлината на факлите, носени от Якопоне, тя различи неподвижна купчина, свита край храстите. Не можа да събере сили да я докосне, но ясно личеше, че е човек. Стомахът й се сви на топка и тя захлипа.
Свлече се на колене край фигурата.
— Не, Рико, не! — изпищя тя. — Не и ти!
XI
Конрад се спусна покрай Амата. Постави ръка върху гърдите на Енрико, както бе сторил с трупа. После доближи лице до лицето на момчето. Амата безпомощно закърши ръце, от устните й се изтръгна отчаяна молитва.
— Диша, но едва. Къде е сир Якопоне?
— Идва, падре — отвърна тя. — Насам! — провикна се след миг към пътя. — Побързай!
Каещият се грешник вдигна факлите си високо във въздуха и като приближи, нададе победен вик.
— Не съм се бил така, откакто прогонихме Бенедето Гаетани и гибелините му от Тоди — рече той.
— Със сигурност ни спаси живота, братко — рече Конрад. — Но може би е твърде късно, за да помогнем на Енрико. Той бере душа. Трябва да го пренесем, преди бандитите да са се върнали. — Махна с ръка към гората. — Дай една факла на Фабиано, сир Якопоне. Да намерим клони, за да направим носилка.
Якопоне хвърли бърз поглед към момчето и хукна презглава към дърветата. Конрад, потънал в размисъл, покри челото си с длан, после се заоглежда.