Амата се отдалечи към прага, стиснала копието в ръка, но застана така, че да дочува приглушените гласове на двамата. Различи силуета на Якопоне на лунната светлина, беше се превил одве край боклука. Безпокойството й нарасна. Jesu Domine! Защо Конрад винаги поставя нуждите на другите пред техните? Видя как силуетът на каещия се грешник потъва в мрака, после изплува отново, сякаш перест облак премина пред луната. Конрад през цялото време редеше монотонни слова на ранения брат.
— А сега почивай в мир и освободи разума си от всеки грях — чу го да казва накрая тя. — Ще изпратя братя да ти помогнат веднага, щом стигнем в Асизи.
Свещеникът й подаде факлата и двамата с Якопоне наместиха коловете на носилката на раменете си. Амата се опита да носи запалените съчки с една ръка, но взе да й пари на пръстите и тя с неохота захвърли копието сред дърветата.
Малко по-нататък от параклиса пътеката се заизкачва към възвишенията Ночилиано — последният хълм преди Асизи. Калта се беше втвърдила и почти замръзнала под сандалите на Амата и тя се запита как така двамата й босоноги спътници сякаш не усещаха студа толкова, колкото го усещаше тя. Удиви я и силата на двамата аскети. По-ниският Конрад вървеше напред, като почти не забави ход, щом стъпиха на стръмния черен път. Спомни си разказите на баща си за древните спартански воини, най-суровите и страховити бойци в историята, които се хранели в отвратителни долнопробни халета с месо, овесена каша и подобни гадости. Също като Конрад и Якопоне, спартанците избягвали жените. Не й се и мислеше какво ли означава това.
Луната потъна зад планините на запад, но пътеката пред тях, виеща се към билото, стана по-полегата. Амата различи силуетите на дърветата по върха и се зарадва на чуруликането на ранобудните птички.
— Само да изкачим билото, сир Якопоне — подкани го Конрад. — Там ще починем.
Най-сетне там, където пътят се разширяваше при коритото на река Тешо, оставиха товара си. Над ограждащите ги от всички страни планини се разстилаха първите слънчеви лъчи на деня и Амата имаше чувството, че ширналото се под нозете й поле, осеяно с далечни селца, уединени паланки и обработени нивички, плъпнали по отсрещните възвишения, съставлява цяла една миниатюрна вселена. Най-близко от всичките тези селища беше Асизи. Амата усети как я изпълва гняв, щом различи силуета на главната кула и стените на Рока Паида, надвиснали над града. Заби факлата си в калта, мечтаейки си да можеше да се справи толкова лесно и със Симоне дела Рока и синовете му.
Мъжете се протегнаха и разтърсиха ръце. Якопоне си избра подходящ шубрак и посегна към препаската си, за да се облекчи. В същия миг Конрад го сграбчи за дрехата.
— Малко по-навътре в гората, братко. Ще те придружа.
Амата се ухили. Конрад възнамеряваше да продължи да играе играта им — и да се терзае — до края. Нещо зад гърба й прошумоля и тя видя Енрико да се гърчи и да размахва ръце във въздуха.
Спусна се към носилката.
— Тук съм, Рико — успокои го тя. — Почти стигнахме в Асизи. — Сграбчи го за китките и притисна дланите му към гърдите си.
Конрад се върна, преди момчето да е успяло да й отговори.
— Всички сме тук, малки братко — обади се той. Опря длан в челото на Енрико и се втренчи в лицето му. — Току-що изслушах изповедта на ранения; ако желаеш, ще изповядам и теб.
— Благодаря, падре. Моля те, изповядай ме. Усещам, че краят ми наближава.
— Нима не можеш да почакаш, докато стигнем обителта? — попита Амата.
Младежът обърна скръбния си взор към нея.
— Съжалявам. Изпитвам нужда да се изповядам. Веднага. После може да е твърде късно.
— Енрико е прав — подкрепи го Конрад. — Не бива да рискуваме да закъснеем. Отдалечи се по-нататък и изчакай при сир Якопоне. Остави момчето да се изповяда на спокойствие.
Амата се обърна с гръб към двамата и се отдалечи. Усещаше, че угасналото й сърце не би могло да понесе повече — нито поредната смърт на близък човек, нито поредния враг, — и се помоли най-сетне да се прекърши. Конрад и бездруго щеше да я намрази, след като чуе изповедта на Рико.
Едва сдържа сълзите си. Якопоне се приближи към нея и обгърна рамото й с огромната си лапа.
— Накъсаното дишане на умиращия. Грехът и неговото опрощаване. Всичко това е палитрата на поезията, братко. Животът е една епическа поема без финал.
Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мене грешния. Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мене грешния.
Устните на Якопоне се движеха беззвучно, повтаряйки същата молитва, която бе изричал милиони пъти през последните четири години. За него тя се беше превърнала в нещо толкова естествено, колкото дишането. Чакаше, провесил крака от ръба на широка скала, скръстил ръце в скута си, притворил очи. Лъскав черен бръмбар се мъчеше да излезе от една локва покрай пътя.