Свещеникът Конрад се запъти към него.
— Къде е Фабиано? — Лицето му се беше изкривило от гняв. Изломоти въпроса си като вечно намусения съдия от Тоди, когото Якопоне си спомняше.
Каещият се грешник вдигна пръст към пътя, в посока Асизи. Сивите очи на монаха плувнаха в сълзи и той отърка с ръка брадясалото си лице. Разтвори юмруци и заби поглед в небесата. После отпусна ръце и сведе глава.
— Енрико си отиде. — Отшелникът насичаше отчетливо всяка дума. — Извратеният, самовлюбен Фабиано се отклони от поста си и сега доброто момче е мъртво.
— Децата понякога замерят жабите с камъни за забавление, а жабите умират. — Якопоне скочи от мястото си. — Нарече ме „братовчеде“.
— Кой?
— Послушникът ти. „Сбогом, братовчеде“, така ми рече. „Споделям мъката ти.“ Нямам представа за какво говореше. Жена ми имаше един братовчед Фабиано. Ама не знам да е ставал послушник при сивите братя. Вана дълги месеци скърбя за братовчедите си. Дори отложихме венчавката. Сега ми се ще изобщо да не се бях женил. И родителите ни изобщо да не ни бяха запознавали. Щеше да си е живо и здраво, бедното момиче. — Вдигна глава да погледне свещеника, но очите му се замъглиха. — Всичко се обърка, всичко се оплете. Ти си умен мъж, брате Конрад. Имаш ли представа какво означава всичко това?
XII
Конрад, естествено, имаше представа. Нещо повече — той знаеше точно защо Амата е нарекла каещия се грешник свой братовчед и защо споделя дълбоката му скръб по неговата съпруга. Но за връзката помежду им бе разбрал от изповедта на Енрико и нямаше право да наруши светостта на тайнството на изповедта.
Отшелникът би искал да съчувства повече на загубата на младата жена, преживяна при смъртта на братовчедка й, ала яростта от поведението й гореше тъй пламенно в гърдите му, че поглъщаше всяко състрадание и съчувствие. Напомни си, че самата Амата е все още почти дете, малко по-голяма от Енрико, но разумните доводи не помагаха. Отвътре му напираше да изкрещи. Да заридае — за мъртвото момче, за Якопоне и изгубената му Вана, за Амата — за всички хора, които драпаха тъй яростно и отчаяно към Страшния съд. И над собствената си прибързаност. Събитията от тази тягостна нощ нямаше да се случат, ако не бе допуснал да бъде въвлечен в лабиринта на Леовите тайни, ако си бе останал в горската колиба. Chi non fa, non falla, обичаше да казва здраво стъпилият на земята баща на Розана. Който не опитва, не греши.
Но ето че сега двамата с Якопоне трябваше да понесат най-тежките последствия от неговия избор. И да се освободят от тялото на Енрико.
Той потупа каещия се по гърба.
— Хайде, приятелю. Да изпълним дълга си. — Опита се да го каже делово, като поне за миг загърби мъката, помрачила духа му. — Момчето трябва да бъде погребано в „Сакро Конвенто“. Монасите ще уведомят семейството му.
Двамата мъже вдигнаха носилката и продължиха нататък; по нанадолнището по-високият Якопоне тръгна отпред. Пътеката към града се гушеше под тунел от дървета, където бе толкова мрачно, че Конрад имаше чувството, че са попаднали в някоя от подземните галерии в отвъдния свят. Във въображението му гъсталакът избуя в прословутото растение асфодел, просмукано от черната отрова, капеща от пастта на триглавия Цербер — растението, от което магьосници приготвят смъртоносни еликсири. Подобно на древния певец Орфей с неговата лира, те се спускаха дълбоко в недрата на Хадес в търсене на изгубената… на кого?
Легендарният певец поне е имал своята Евридика — неговото основание да се възправи срещу ужасните препятствия; докато Конрад не се стремеше към конкретна цел — най-много да подири няколко неясни отговора. И въпреки това имаше чувството, че е тласкан неизбежно към катастрофата на личната си трагедия.
Отшелникът се тревожеше и за кльощавия певец, който се тътрузеше по пътеката пред него. След разпалената си реч на площада Якопоне бе потънал в упорита и смущаваща меланхолия, от която излезе само за кратко, колкото да противодейства на нападението в пещерата. Какво ли щеше да стане с него, след като пристигнат в Асизи? Ако градът го приеме за каещ се грешник, няма да му се случи нищо лошо; но ако го сметнат за луд, спрямо него щяха да бъдат приложени същите закони, които се отнасяха и за прокажените, дръзнали да пристъпят отвътре на градските стени. Щяха да го замерят с камъни — най-малко. Както всеки малчуган в Губио знаеше.