Конрад хвърли последен поглед към трупа на момчето, което така и не успя да стане послушник, към двата улея, оставени от страничните колове на носилката… и към расото, от което бяха скалъпили самата носилка. Толкова беше разсеян, че за малко да забрави за мъртвия монах и шайката!
— Има още един пострадал монах — продължи той. — Намира се в полуразрушен параклис недалеч от кръстовището за Порциано. Брат Дзеферино.
Портиерът тутакси го погледна. Името очевидно му беше познато.
— Оставили сте ранен монах, за да ни донесете този труп?
— Когато напуснахме параклиса, и двамата бяха живи. Обещах на монаха да изпратя помощ. Сигурен съм, че няма да се поколебаете и ще пожертвате двама здравеняци да се заемат с тази задача.
Портиерът подири погледа на Конрад, опитвайки се да проумее по какъв начин този дрипльо е свързан с Дзеферино.
— Ще се заема с това — рече накрая. Вдигна ръка върху портата, но Конрад го спря.
— Още един въпрос, братко. Случайно сред вас да живее брат на име Якова?
— Брат Якова ли? Не познавам монах с такова име. Да не би да имате предвид синьора Якова? Якова е женско име.
Това беше самата истина. Конрад изведнъж се почувства пълен глупак, задето не бе обърнал внимание на толкова очевиден факт. Вероятно бе разчел погрешно бележката на Лео. Прииска му се да извади писмото още на мига и да огледа съобщението за пореден път, но успя да се въздържи. Портиерът продължи да го наблюдава, както и цивилният страж, проследил странниците през пиацата и застанал на най-горното стъпало. Конрад се запита дали онзи е проследил и оттеглянето на каещия се грешник. Ако беше така, то стражът определено е преценил, че отшелникът е по-подозрителният от странната двойка.
Придърпа качулката на главата си.
— Благодаря за помощта, братко. Би било много учтиво от твоя страна, ако предадеш писмото на епископа на генерал-министъра ви. Все пак заслужава отговор.
— Брат Бонавентура ще прецени това — отсече портиерът и затръшна вратата.
Изведнъж откъм плетеницата от улици зад гърба на Конрад прозвуча тромпет. Той се усмихна широко. Явно спътникът му бе добре. Рибата бе попаднала в свои води.
Изпитал двойно облекчение — поради факта, че Якопоне не е застрашен, а и поради собствената си моментна безопасност — Конрад побърза да напусне „Сакро Конвенто“. Знаеше, че съвсем скоро ще се върне на това място, но му се щеше да използва останалата част от деня, за да се наслади поне за малко на самотата си. Откакто Амата се появи в отшелническия му дом, той не бе оставал сам нито за миг. След като остави манастира и портиера зад гърба си, забави крачка и пое по „Виа Фонте Марчела“.
Навлязъл в самия град обаче, Конрад осъзна, че ще трябва да се задоволи с усамотение само в мислите си. Улиците се оказаха пълни с живот.
Хлапета, още не достигнали възрастта, на която ще бъдат взети за чираци, профучаваха покрай него на крещящи банди, принуждавайки го да отскача към къщите, за да избегне директния сблъсък. Над площадите жужаха звуците и ароматите на търговията. Щавачи и кърпачи на кожи, майстори на сребърни изделия и производители на вълна, както и бояджии, тъкачи, тепавичари, плъстовачи, майстори на различен вид оръжия, сарачи — всички се бяха отдали на трескав труд. И тогава Конрад се сети, че съвсем скоро предстои Панаирът на жътвата. Търговците и занаятчиите се готвеха за събитието с пълна пара.
За шестте години, откак бе напуснал града, Асизи му се видя по-голям и благоденстващ. Мина покрай няколко бригади зидари, които облицоваха стари дървени къщи с тухли и камък. Централните улици бяха павирани и с прокарана канализация за мръсните води. Удиви се на новите канали, каквито бе виждал само веднъж в живота си, в годините, прекарани в Париж. Беше толкова близко до ума да се направи. Защо бе отнело толкова време, докато се случи и в Умбрия? А замъците! Замъците на аристокрацията се бяха умножили като плевелите, които избуяваха след като кастеланите напускаха извънградските си имения и се заселваха в града. Бяха толкова масивни и високи, че покриваха улиците с постоянна сянка.
Следвайки естествения релеф на града, Конрад се спусна към долната му част и портата „Сан Антимо“. Беше решил да прекара следобеда сред природата, в долината южно от Асизи, а през нощта да преспи извън стените, в Порциункола — параклиса, наречен „парченцето“, където всъщност е било положено скромното начало на историята на ордена. В храма, където са се молили първите францискански монаси, вероятно още имаше непокътнати килии — поне когато напусна Асизи, се намираха. На сутринта щеше да потърси благодетелката на Лео, която по всяка вероятност бе осигурила пергамента за писмото му — вдовицата дона Джакома.