Щом наближи празникът на Възхваляването на Светото разпятие, дорде се молеше в планината, Франциск видя серафим с шест огнени и блестящи крила да слиза от небесата. Образът се спусна бързо и затрептя във въздуха край него. И тогава той видя между крилата му разпнатия човек с приковани към кръста ръце и крака… Франциск загуби ума и дума… преизпълнен с радост за това, че Христос е тъй милостив към него, че да му се яви като серафим, ала това, че Го видя прикован към кръста, прониза душата му с меча на състраданието и скръбта.
Щом видението се разсея, в сърцето му остана невероятният плам, а върху тялото му бяха отпечатани чудодейни белези… Дланите и стъпалата му сякаш бяха пронизани с гвоздеи, чиито глави стърчаха от средата на дланите и от вътрешната страна на всяко стъпало, а остриетата стърчаха от другата страна… Дясната половина на тялото му сякаш бе пронизана от копие, виждаше се червена рана, която често кървеше и цапаше туниката и бельото му.
Когато Христовият слуга осъзна, че няма начин да скрие стигмата, отпечатана на тялото му толкова явно, го загризаха ужасни съмнения… Повика неколцина от братята си и ги попита какво да стори. Един от тях на име Илуминато бе озарен от Божията благодат и разбра, че се е случило чудо, понеже светецът още беше като замаян. И му рече:
«Брате, не забравяй, че когато Бог ти разкрива божествените си тайни, те не са само за теб, а са предназначени и за други.» Светецът обичаше да казва: Secretum meum mihi, моята тайна си е за мен, ала щом чу словата на Илуминато, описа с най-големи подробности видението, като добави, че онзи, който му се явил, му разкрил множество тайни, които той няма да разкрие, дорде е жив.“
Конрад вдигна глава от бележките си и видя как брат Лодовико рови в библиотеката край писалището му.
— Би ли ми казал, брате — попита той, — защо ми е познато това име — Илуминато? Да не би да е играл някаква важна роля в ранната история на ордена ни?
— Мисля, че ще намериш отговора в девета глава — отвърна библиотекарят. — Брат Илуминато придружавал свети Франциск в пътуването му до Египет. Бил с учителя ни, когато той опитал да обърне във вярата султана и се завърнал у дома през Обетованата земя.
— Където свети Франциск получил онова заболяване на очите, което причинило слепотата му?
— Така разправят. Яркото слънце на Светите земи явно го е пронизало право в очите.
Лодовико се върна при шкафа, в който ровеше. Конрад добави към бележките си едно изречение от писмото на Лео. „Първото на Тома бележи началото на слепотата“, написа той и го подчерта три пъти. Загриза си нокътя и забарабани с перото по писалището. Нима е възможно самият Франциск да е „слепецът“ от писмото на Лео? Но откъде започва слепотата му, ако не от Изток?
Докато Конрад се взираше в изречението, преписвачът, който седеше пред него — монах горе-долу на неговите години, — завъртя едрия си ханш на стола и примигна насреща му през влажните си кървясали очи.
— Чух, че питате за брат Илуминато — рече той. Докато говореше, човекът триеше очите си, които явно бяха постоянно възпалени.
— Миналата седмица дочух някои от по-възрастните братя да си говорят за този Илуминато. Според единия той бил секретар на брат Елиас след избирането му за генерал-министър.
На Конрад едва не му секна дъхът. По времето на Елиас секретарят — като Илуминато или Лео преди това — бил наричан с древната дума „амануенсис“. Възрастта на спътника на Дзеферино — по думите на Амата — и името, с което монахът го назова, явно съвпадаха.
Лодовико, който се бе отдалечил едва на няколко крачки от писалището на Конрад, не пропусна да се включи в разговора.
— Нашият брат има право. Бях забравил този факт за брат Илуминато.
Може би Илуминато е човекът, с когото Бонавентура се е съветвал при създаването на своето житие, помисли си Конрад; един от онези, „които са били неотлъчно до блажения Франциск и са били наясно с всички въпроси“. Колко любопитно, че Бонавентура го посочва по име в тази глава, но не упоменава брата, който пръв е писал за Франциск — тоест Лео.
— Брат Илуминато жив ли е? — попита Конрад.
— Да, макар че, естествено, е доста възрастен — отвърна библиотекарят.
— Толкова, че да пътува, яхнал муле?
Брат Лодовико се усмихна любезно.
— Съмнявам се, че вече изобщо пътува.
— Напротив, брате — намеси се по-младият монах. — Преди седмица мина през Асизи и се отби да побеседва с брат Бонавентура. Това беше причината братята да се сетят за него. Жалко, че го изпуснахте, брат Конрад.