Выбрать главу

Монахът разпери пръсти и измери дебелината на книгата. Прочитането на цялото произведение би му отнело до края на есента. Но добре, ще се включа в играта ти, рече си той. Имам време. И търпение. А и кой би могъл да каже, че не този Тома е имал предвид Лео? Със сигурност е научил за произведението на Тома от Аквино, преди да умре. Може би е имал предвид именно духовна или теологическа слепота, а не слепец. Въздъхна дълбоко, после се съсредоточи върху текста и започна да чете:

ЧАСТ ПЪРВА
Първи въпрос

За светото учение,

какво представлява то и докъде се разпростира

Конрад се загледа през оловните рамки на прозорците. Въпреки мъглявината, скриваща жълтеникавите поля далече долу, успя да различи мястото, където се сливаха реките Киаджо и Тибър, за да поемат заедно към Рим. Прозя се широко. След два месеца няма да се пита кой е слепецът. Защото слепецът ще е самият той!

XIX

— Hic vobis, aquatilium avium more, domus est.

— Ваше светейшество? — обърна се Орфео към папата, който стоеше до капитана на кораба под бяло копринено платнище. Тебалдо Висконти отпусна ароматния помандер, който закриваше частично лицето му.

— Познаваш ли поетите, Орфео? — попита Тебалдо.

— Само онези, които съм изучавал като дете.

— Касиодор е написал за този град: „по вълните се носи като чайка“.

Морякът заслони очи и се взря отвъд издутините, свистящи покрай носа, към града на хоризонта. Не видя прилика. Ако трябваше да сравни Венеция с нещо, той би избрал привързано ковчеже със съкровища, което отказва да потъне въпреки многобройните опити на императори и съседни сили да го потопят. Когато Пипин, внукът на Карл Велики, заплаши да прекъсне доставката на храни за венецианците, надменните граждани отвърнаха, като замериха войските на Пипин със самуни хляб.

— Началото на вашето посрещане — посочи капитанът над водата. По вятъра се носеше флотилия от галери с изправени мачти и плющящи платна, която бързаше да скъси оставащите левги между папския конвой и пристанището зад тях. Нагъсто като ято аншоа, те пореха вълните и вече бяха толкова близо, че Орфео чуваше възгласите на екипажите им: Vi-va Ра-ра! Vi-va Ра-ра! Бойните кораби с високи мачти, с редиците им палуби и бойници се врязаха като внушителна планина сред флотилията, която се разцепи на две, за да им стори път. Папата излезе изпод навеса и вдигна ръце да поздрави ликуващите моряци, като продължаваше да стиска своя помандер.

— Е, започна се — рече тихо.

А за мен това е краят, помисли си Орфео. През тези седмици, прекарани заедно, той се научи да уважава Тебалдо, но също така нямаше търпение да бъде освободен от задължението си и отново да разполага със самия себе си.

Щом навлязоха в пристанището, на мястото на галерите се появиха по-малки плавателни съдове: миниатюрни grippi, с които се купуваше вино от Кипър и Крит и се доставяше във Венеция; плоскодънни sandoli; рибарски бар-жи и оборудвани с платна braggozzi, използвани от рибарите в Киоджа. Дори саловете, които докерите използваха, за да разтоварват големите търговски кораби, бяха на вода и едва се крепяха под тежестта на тълпи ликуващи хора.

Орфео надзърна над парапета и се усмихна широко на искреното, необуздано въодушевление, което ги заливаше отвсякъде. Венеция се гордееше със своите сто хиляди жители и сякаш всички те бяха наизлезли и се намираха или във водата, или покрай брега. Папският кораб пропълзя към кея пред катедралата „Сан Марко“, където към глъчката на посрещачите се прибавяше и звук на тромпети, цимбали и барабани. Откъм каналите изплуваха гондоли и врявата се обогати с ритмично пляскане, причинено от веслата на гондолиерите във водата. Елегантните лодки се пъчеха гордо с позлатените си и богато украсени носове и изрисувана декорация; техните felzi, каютите, предназначени да пазят пътниците от лошо време, бяха застлани с лъскави платове и пищни драперии. Едва сега Орфео забеляза, че гондолите всъщност ескортират bucintoro на дожа на Венеция, а там, в центъра на официалната баржа, стоеше самият дож. Щом бойният кораб приближи, мъжът падна на колене. Двата съда се понесоха редом и Орфео успя да види добре лицето на Лоренцо Тиеполо. За времето, което морякът бе прекарал в Акра, на този пост не бе настъпила промяна.

Звукът на тромпетите бе заглушен от пронизителните камбани на базиликата „Сан Марко“, щом папата и дожът стъпиха на брега. Тълпата се разцепи като Червено море, за да пропусне процесията от църковни сановници и архиепископи към кея.