— Оставете ни, братя — рече той. — Чакайте под колоните.
Генерал-министърът отпусна островърхите си пръсти на устните, докато двамата излязат от стаята. После завъртя погледа си към Конрад.
— Значи дотук се стигна — рече той някак самоуверено. — И какво да те правя сега?
Отшелникът сведе глава като виновно дете и не отговори.
— Конрад, Конрад, продължаваш да ме разочароваш. Не че поведението ти е изненадващо, имайки предвид вредното влияние на брат Лео върху теб, но въпреки това съм разочарован.
— Криеш нещо — сопна му се неочаквано Конрад.
— Нима? — Бонавентура вече беше напълно себе си, скрит зад обичайната си маска на спокойствие. — Дори това да беше вярно, не би трябвало да те засяга. Като верен наш брат ти би трябвало да знаеш, че не бих допуснал нищо да навреди на святата репутация на нашия орден.
Конрад усети как го обзема непреодолимо желание: да стреля напосоки с цялата налична информация, с която разполага.
— Защо забрани първото на Тома? — избухна той. — Защо бе осакатен Другаря? Откъде дойде серафимът? — Докато говореше, всички фибри на тялото му завибрираха.
— Служи на бедните чеда Христови — отвърна с подигравателна усмивка Бонавентура. — Търси брат Якова. — Завъртя пръстена си. — Знам всичко за бележката на Лео.
— Защото Илуминато срещна куриера.
Усмивката не слизаше от устните на Бонавентура и веждите му се понадигнаха.
— Няма спор. Но пак ти казвам, за мене писмото не е важно. А това, което би трябвало да има значение за теб, е, че Съветът в Париж, нашите мъдри провинциални министри, а не аз, при това по причини, които самите те разбират най-добре, забраниха житията на Тома от Челано, както и житието от тримата другари. Те взеха своето решение и наш дълг като покорни синове на свети Франциск е да се съобразим с него. Онези от нас, които не го сторят, следва да получат своето наказание, за да служат за пример на останалите.
Бонавентура накара събеседника си да загуби ума и дума, но не заради заплашителния тон, а със смисъла на казаното. Конрад реагира като пекар, който изведнъж се сеща, че е забравил самун хляб във фурната. Idioto! През цялото време е било пред очите ти, толкова явно. „Осакатеният Другар“ не е човек — не е нито Анджело, нито Руфино, Масео или който и да е друг от братята, погребани в базиликата. Лео е имал предвид историята, която са сътворили тримата — спомените и разказите за Франциск, които явно са били променени като скопен кон. Беше държал ръкописа в ръцете си преди броени минути — Legenda Trium Sociorum. Бе се оказал тъй близо до още едно парченце от мозайката на Лео!
Бонавентура продължи да нарежда монотонно:
— Но, брате, тъй като дона Джакома с милостивото си сърце прецени, че е редно да се сприятели с теб, този път ще ти простя — но само този път. Ще напуснеш „Сакро Конвенто“ незабавно. Не желая повече да те виждам в този манастир, нито дори в базиликата, нито да чувам, че си разговарял с когото и да е от монасите тук. Ще постъпиш разумно, ако се върнеш в планинската си килия и забравиш това безплодно дирене. Ако науча, че не си постъпил така, и появиш ли се още веднъж в полезрението ми, ще понесеш цялата тежест на дадените ми правомощия. Погрижи се никога повече да не ме подлагаш на изпитания.
Бонавентура допря показалец до бузата си, точно под окото, като леко подръпна долния си клепач.
— Ci capiamo, а? Ясно ли е?
Щом генерал-министърът бавно се надигна и заобиколи писалището си, Конрад си спомни какво бе казал на Амата за свирепите лапи на грифона. Образът се настани още по-устойчиво в главата му, когато звярът разпери наметалото си, сякаш криле на прилеп, и протегна обсипаната си със скъпоценни камъни ръка, за да бъде целуната.
Вратът на Конрад се схвана. Той се отдръпна от протегнатия юмрук.
— Целуни пръстена, брате — рече със зловещ глас Бонавентура. — Като благодарност за свободата си, която не е късно да ти бъде отнета, и като знак за онова покорство, което винаги ти е липсвало болезнено — целуни пръстена.
Стаята се разтърси от мощна гръмотевица. Пламъците на свещите аха да угаснат — затрептяха като подгонени от вятъра знаменца. Конрад сведе глава. Падна на коляно, пое ръката на генерал-министъра и поднесе лапис лазули към устните си. Сведените му очи се ококориха внезапно, щом видя надписа върху камъка — недодялана фигура, вписана в окръжност под две арки.
XXI
Значи това е съвършена радост, помисли си Конрад. Успя да се усмихне въпреки капките дъжд, които се стичаха по носа му. Сгуши се в една ниша на стената край главния вход на дома на дона Джакома в очакване да съмне; вятърът свистеше на ледени спирали по стълбището към нейната уличка. Бе избрал заобиколен маршрут из градските улици, като избягваше „Пиаца ди Сан Франческо“ и нощната стража. За късмет проливният дъжд стопяваше ентусиазма на градската охрана да патрулира из районите си.