След като бурята утихна, над апенинските долини се разстла неподвижна мъгла. Планинските върхари се издигаха над бледите пелени — реещи се острови в безформено море. Теглената от волове каруца на папата трополеше в мъглата като нереален, призрачен силует; по хълмовете около пътя се стичаше кал и киша — сивокафеникави реки в един загубил солидността си свят.
Бяха изминали няколко дни, откакто папата напусна Венеция. Последните римски рицари още не бяха настигнали основната част на свитата. Тебалдо тръгна толкова внезапно, че мнозина от воините останаха в града, пръснати из венецианските бордеи. Капитанът им бе разположил ариергарда в двореца на дожа, за да упътва закъснелите и да се извини по възможно най-учтивия начин на дожа и догаресата. Хората, които догонваха отряда, описваха сцени на нарастващ хаос и насилие в града, носеха се слухове за надвиснала опасност.
— Отначало хората останаха без ума и дума — извика към прозореца на каретата, в която се возеше папата, един от закъснелите рицари. — Цяла сутрин се тълпят на кея, броят корабите и търсят приятели и роднини сред оцелелите моряци. Градът изгуби повечето от своите двеста галери.
Орфео, който яздеше редом до каретата, се помоли безмълвно за Сесилия. Беше му спасила живота, като го убеди да не тръгва на тази мисия. Помоли се още и Бог да е спасил Гиулиано, макар че някъде дълбоко в себе си инстинктивно усещаше, че приятелят му вече лежи на дъното на морето.
— Баржата на дожа пристигна късно сутринта, малко след третия час — продължи рицарят. — Негова чест постоя при тълпата на кея, после влезе в двореца да търси Ваше светейшество. Лицето му беше бяло като на прокажен. Новината, че сте си заминали, не успокои нервите му. Чух го да праща по един от хората си съобщение на госпожа догаресата да не излиза от вкъщи. После влезе в двореца и повече не го видях.
— Някъде към пладне тълпата изгуби надежда, че има още оцелели — додаде друг рицар. — Минах сред хората на площада и тъкмо се бях запътил да се връщам на поста си, когато се надигна недоволството — съжалявам да го кажа, но голяма част от него беше насочено към Ваша милост. Тогава с колегата решихме, че нямаме повече работа във Венеция.
Орфео не можеше да види лицето на папата през тесните процепи на прозорците. Но усети болката в гласа му.
— Но аз се молих за безопасността им, ако не за успеха им. Бурята е по Божия воля. Моята благословия не би променила нищо.
Впоследствие и други закъснели воини допълниха картината на драмата, разиграла се в града през последните няколко дни. Когато венецианците установили, че папата е избягал, насочили гнева си към дожа. Бог продължи да наказва Венеция, крещели някои, за греховете на Енрико Дандоло и плячкосването на „Света София“. Неизбежно обвиненията били насочени от Дандоло към неговия приемник — нещастния Лоренцо Тиеполо (човекът, заповядал нашествието) и към съпругата му от гръцки произход.
Епископът на Венеция изнасял пламенни речи пред тълпата пред „Сан Марко“ и подклаждал омразата.
— Бог повече няма да търпи увлеченията по лукса на тази жена. В стаите й се стелят тежки аромати. Венецианският въздух не я задоволява.
Тя отказва да се къпе с обикновена вода, а кара прислугата си да събира росата, която пада от небето. Не благоволява да си вземе месото с пръсти, както му е редът, а заповядва на евнусите си да й го режат на хапки, които забожда със златен инструмент с две остриета, и така поднася парченцата към устата си. Виждал съм тази проява на суетност със собствените си очи, понеже съм присъствал на трапезата им. Нима не е чудо, че дори безкрайното Божие търпение най-сетне закрещя „Стига!“ на това безочие?
По-голямата част от тълпата насочила яростта си към самия дож. Били го видели да стъпва на площада до катедралата; така че той, за разлика от жена му, се оказал подръка. Крещели обиди през прозорците и искали неговия живот в замяна на живота на удавилите се моряци. Въпреки това може би щели да бъдат избегнати допълнителните неразбории, ако бил изчакал да излеят мъката и яростта си. Заобиколен от дворцовата стража, той бил в безопасност въпреки свирепите настроения около него. Но краят на венецианската трагедия тепърва предстоял.
Привечер на третия ден от пътуването на римския кортеж в лагера влетя и последният воин от ариергарда. Несвикнал да прекарва по цели дни на седлото, Орфео тъкмо разгьркваше гърба си зад група войници, които се хранеха с Тебалдо около лагерния огън.
— Нахранете този мъж — провикна се капитанът, щом рицарят скочи от седлото. Тебалдо направи знак на новодошлия да седне на дънера до него. И други воини и оръженосци наизлязоха от палатките и се струпаха около огъня, някои все още не бяха свалили доспехите си. Войникът свали шлема и ръкавиците си. Щом слугата му поднесе паница и чаша, той вдиша аромата и подхвана историята за отмъщението на венецианците.