— Щом няма да я ядеш — каза Франи. По изражението на Лейн разбра, че е задала неуместен въпрос. При това съвсем не й се ядеше маслина и сама се учуди защо я поиска. Но вече нямаше връщане. Лейн й подаваше чашата и тя трябваше да извади маслината и да я изяде с подчертана наслада. После си взе цигара от пакета на Лейн, той й запали, запали и на себе си.
След епизода с маслината на масата настъпи мълчание. Но Лейн го наруши — не беше човек, който ще пропусне да се изфука при първа възможност:
— Знаеш ли, самият Бауман смята, че трябва да публикувам писанията си — отривисто каза той. — Аз обаче се чудя…
И като че ли безумно уморен, просто съсипан от изискванията, които предявяваше към него целият свят, зажаднял за плодовете на неговия интелект, Лейн прокара ръка по бузата си и несъзнателно и нетактично сънено разтърка очи.
— Разбираш ли, критически есета за Флобер и всички тия са писани с купища. — Той се замисли, леко намръщен. — И все пак според мен през последните години няма нито една истински задълбочена работа върху него…
— Говориш съвсем като асистент. Ама точно така…
— Моля?! — каза Лейн с разчетено спокоен глас.
— Говориш съвсем като асистент. Извинявай, но така изглежда. Точно така.
— Така ли? А как именно говори един асистент, ако смея да попитам?
Франи разбра, че го е засегнала, и то много, но ядосана и на него, и на себе си, тя повече не можа да се сдържи:
— Не зная как е при вас, но при нас това са хората, които заместват професора, когато той е заминал някъде или не е добре с нервите, или е отишъл на зъболекар или кой знае какво. Обикновено ги избират от последните курсове или дявол знае откъде. Както и да е, имаме например лекция по руска литература. И влиза той такъв един изтупан — копченца на яката на ризата, връзка на райета — и половин час измъчва Тургенев. А после, когато заради него Тургенев абсолютно ти опротивее, той се прехвърля на Стендал или на някой друг, върху когото е писал дипломната си работа. В нашия факултет ги имаше десетина — изпортват всичко, до което се докоснат, а иначе са такива едни талантливи, че уста не отварят — извинявай за противоречието. Искам да кажа, че започнеш ли да спориш с тях, те само ще те погледнат така снизходително, че…
— Виж какво, теб нещо са те прихванали днес! Какво ти става, дявол да го вземе?
Франи нервно тръсна пепелта от цигарата си, после придърпа пепелника сантиметър по-близо до себе си.
— Извинявай, днес съм отвратителна — каза тя. — Цялата седмица ми идваше всичко да пратя по дяволите. Това е ужасно. Толкова съм противна.
— Писмото ти не изглеждаше толкова…
Франи сериозно кимна. Гледаше топлото слънчево зайче, голямо колкото жетон за покер) върху покривката.
— Насила го писах — отвърна тя.
Лейн понечи да каже нещо, но в този миг дойде сервитьорът да прибере празните чаши.
— Искаш ли още по едно? — попита Лейн.
Отговор не последва. Франи се бе втренчила в слънчевото петно така упорито, сякаш се канеше да легне на него.
— Франи — каза Лейн с търпелив глас, заради сервитьора. — Искаш ли по още едно мартини или нещо друго?
Тя вдигна очи.
— Извинявай. — Погледна празните чаши в ръцете на сервитьора. — Не. Да. Не знам.
Лейн се усмихна, поглеждайки към келнера.
— Последно, какво?
— Да, ако обичаш. — Тя малко се оживи.
Сервитьорът се отдалечи. Погледът на Лейн се плъзна след него, докато излезе, после се върна на Франи. С полуотворена уста тя бавно изтърсваше пепелта от цигарата до чистия пепелник, който бе донесъл келнерът. Лейн я погледна с растящо раздразнение. Явно го обиждаха и плашеха признаците на отчужденост у момичето, с което сериозно ходеше. Във всеки случай определено го безпокоеше това, че тази смахната Франи можеше да провали целия уикенд. Той изведнъж се наведе към нея и сложи ръце на масата — трябваше някак да заглади нещата, дявол да го вземе, но Франи заговори първа.
— Днес хич ме няма — каза тя. — Съвсем съм се разкиснала.
Улови се, че гледа Лейн като чужд човек или като реклама за линолеум в метрото. Отново я обхвана чувството за вина и предателство — явно днес то беше на дневен ред — и я подтикна да реагира. Тя се пресегна да сложи ръка в дланта на Лейн, но почти веднага я отдръпна и взе цигарата, оставена в пепелника.
— Ей-сега ще ми мине — каза тя. — Обещавам.
Франи се усмихна на Лейн, и то съвсем искрено, и една негова усмивка в този момент би посмекчила нещата, които щяха да последват, обаче Лейн беше зает да си придаде равнодушно изражение и не я удостои с усмивка. Франи всмукна от цигарата.
— Ако не беше вече късно — рече тя — и ако не бях такава глупачка да се запиша в този допълнителен курс, щях изобщо да захвърля английската литература. И аз не знам. — Тя тръсна пепелта. — До гуша ми дойде от тези педанти, които само си въобразяват и изпортват всичко… — Тя погледна Лейн. — Извинявай. Няма вече. Честна дума… Просто ако не бях такава глупачка, тази година въобще нямаше да се върна в колежа. И аз не знам. Разбираш ли, това е невероятна комедия.