Фрицът ме гледаше сякаш не съм с всичкия си. Вероятно смята, че постъпвам глупаво. Беше прав. Опитвах се да се отпусна, да оставя мислите си да бродят на воля или да ги насоча към нещо друго, защото и така или иначе не можех да променя с нищо сегашната ситуация. Просто се опитвах да проумея това, което ставаше, да го обясня на самия себе си.
Дотук съм открил, че има голяма разлика между безразсъдство, безстрашие и смелост. Първото трябва да се избягва, освен ако не става въпрос за филм или роман. Второто също трябва да се избягва. Щом си безстрашен, значи липсва някаква важна част от въображението ти. Ако се намираш в близост до някой безстрашен, съществува вероятност да бъдеш въвлечен във водовъртеж от безумия и да пострадаш, колкото и да си предпазлив. Достигнах до тази истина още преди войната, но през последните няколко месеца тя бе потвърдена многократно.
Трябва да си смел дори когато се страхуваш. Повечето смелчаци, които познавам, са доста предпазливи хора. Страхуват се, но поради причини, свързани с оцеляването — своето или на други хора, на които държат — вършат неща, които обикновено изискват безразсъдство и безстрашие. Но не ги вършат безразсъдно или безстрашно. Правят необходимото и при това го правят с абсолютния минимум от храброст.
Има и още една категория. Бих могъл да ги нарека хора с „прагматичен разум“. Това е, когато някой прави нещо очевидно интелигентно, което лесно може да се сбърка с храброст, ако не се вгледаш по-внимателно. Моето посягане към пушката се вмества някъде тук.
Не бе необходимо да разсъждавам надълго и нашироко върху тези незначителни отклонения в човешкото поведение. Продължих да си повтарям, че нищо, което мога да чуя или почувствам, няма да ме убие. Тази логична мисъл ми помогна да преживея няколко бомбардировки, но най-сетне дойде снарядът, който нито чух, нито видях. Нямам представа колко близо падна; беше достатъчно близо, за да се срутят стените върху нас. Времето спря.
Когато дойдох на себе си, забелязах, че съм покрит с кал, мръсотия и кръв. Не можех да помръдна. Едва виждах. Ушите ми пищяха. Не чувствах краката и ръцете си. Беше ми топло и приятно. Обмислях вероятността да съм мъртъв.
Пред мен, свит в покрития ми с мръсотия скут, лежеше фрицът. Очите му бяха отворени и гледаха право в мен, но не виждаха. Вратът му беше неестествено изкривен. Реших, че и той е мъртъв, и ако вижда нещо, то това е смъртта ми. Лежим в масов гроб за двама.
Ако бях мъртъв, не трябваше да правя нищо, освен да чакам, за да открия какво ще се случи. Ако все още не бях мъртъв, вероятно умирах. Учудих се колко лесно е станало всичко, но не бях уплашен колкото очаквах.
Виждах достатъчно добре, за да разбера, че е бял ден. Трябваше да е минало доста време. Чувствах се така, все едно някой на плажа ме е заровил дълбоко в пясъка или пък в болницата са ми дали етер. Всъщност точно така се чувствах, когато бях на осем години и ми сложиха упойка, за да ми извадят сливиците.
Знаех, че плача, но не чувах гласа си. Когато човек попадне под обстрел от 155-милиметрови оръдия, оглушава за известно време.
Нямах представа от кога лежим така. Никой не идваше да провери, нито от нашите, нито от фрицовете. Изглежда, войната ни е подминала. Не бях особено разочарован.
Ту изпадах в безсъзнание, ту се връщам към реалността. Започнах да чувствам болка. Опитах се да размърдам няколко пръста, но не успях. Когато идвах на себе си, не можех дори да повдигна главата си над ръба на дупката. Когато бях в безсъзнание, с фрица приличахме на мъртъвци, които трябва да бъдат изнесени от отряда за прибиране на труповете, който едва ли щеше да се появи скоро. Всички бяха прекалено заети да водят проклетата война, за да ни обърнат внимание. В известен смисъл ние бяхме забравени.
Отново започна да се стъмва, когато чух някой да притичва тихичко. Това ме събуди! Убеден бях, че е някой плъх, дошъл да вечеря безплатно. Нощем в приюта се разхождаха плъхове. Чудех се дали ако се постарая, мога да имитирам котка. Направих опит, който доведе до две неща. Първо, „мъртвият“ фриц започна да стене; кални сълзи се стичаха от очите му и се смесваха с калната му пот. Второ, вече чух самия себе си, не само неговото пъшкане. Разбира се, чух и топуркането, следователно слухът ми беше в ред. Опитах се да извърна глава, но нещо в долната част на гръбнака ме болеше. Стана ми студено на ръцете и краката — все пак не са студени като на мъртвец. Започнах да съжалявам, че цялото ми тяло не е парализирано. Поне нищо нямаше да ме боли.