Оглеждах се за плъхове, но вместо тях видях лисица! Красива лисица, изправена на задните си крака! Приближи се предпазливо и с лапичките си почисти калта от немеца и от мен.
Наблюдавах я, не знаех нито какво става, нито какво да правя. Изведнъж лисицата ме погледна право в очите и каза с ясен и спокоен глас:
— Не мърдай, Уилям. Скоро ще те измъкна оттук.
Вече бях сигурен — или съм мъртъв или съм полудял, или и двете, но не можех да направя нищо по въпроса. Лисицата свали каската на фрица и нежно повдигна главата му от гърдите ми. Движенията й бяха бавни, внимателни, разчисти калта и от двама ни. Сетне отново впери поглед в мен.
— Прави каквото ти казвам, Уилям, и всичко ще бъде наред.
Вече бях сигурен, че съм мъртъв, но как така никой не беше открил, че Господ е лисица? Немецът отново започна да стене и лисичето го докосна с малките си нежни лапи. Заговори му на друг език. Не бях сигурен, но ми приличаше на немски. И на двата езика шепнеше с топъл и успокояващ глас, достатъчно силен, та да го чуя през калта и мръсотията, с които бяха пълни ушите ми.
Животинчето се обърна към мен. Очите му бяха невероятно жълти, почти кехлибарени.
— Уилям, и двамата ще умрете, ако не изпълниш точно каквото ти казвам.
Бях вцепенен от шок и страх. Умните очи на лисицата надзъртаха иззад червеникавочерната й муцунка.
— Погледни ме. Опитай се да се отпуснеш. Ще изпиташ странно чувство, но това е единственият начин да те измъкна от тук и да те отнеса на място, където да мога да ти помогна.
Вперих поглед в очите й и усетих как бавно напускам тялото си. В същото време изпитах интензивна всепоглъщаща концентрация, умаляване на цялото ми същество. Най-доброто сравнение за което се сещам, е превръщането на пухкав сняг в снежна топка. Бавно се превърнах в… нищо. Болката и вцепенението изчезнаха, сетне загубих съзнание.
Глава 4
Лабиринтът
Следващото, което си спомням, Каролин, е, че се намирам в голяма стая. Лежа на някакво легло. Цялото ми тяло е бинтовано, от тавана висят макари и тежести. Таванът, макарите, стените и подът са от небоядисано дърво. Доста странна наглед болница. Но леглото е чисто и цари тишина. Не изпитвам никаква болка, ако лежа неподвижно; дори не ме боли глава.
Опитвам се да си спомня какво се случи с мен. Мога да размърдам ръцете си, ако внимавам, но всяко движение предизвиква болка. Завъртам бавно глава. В леглото до мен е немският войник. Спи и диша тежко. Разпознавам го по счупения преден зъб. И аз имам такъв, Каролин, знаеш това, и когато видя друг човек с такъв зъб, винаги го запомням. Имам чувството, че всички хора с подобни зъби сме някак близки.
Решавам, че незнайно как лекари, американски или германски, са ни открили и са ни настанили във военнополева болница. Не ме интересува кои точно, немците или нашите. Започвам да вярвам, че съм жив, че се намирам далеч от бойното поле, далеч от всякаква болка. Постепенно се унасям в сън.
Когато се събуждам отново, не мога да повярвам на очите си. Над мен се е надвесила огромна лисица, оглежда превръзките ми, проверява системата, която виси над леглото ми. Лисицата е с човешки ръст, облечена е с бяла лекарска престилка. Има телосложението на средно висок мъж, по-висока е дори от мечка.
Забелязва, че съм буден, и поставя лапа на челото ми. Възглавничката на лапата е мека, но хладна.
— Е, Уилям, събуди се най-сетне. Раните ти бяха ужасни, но скоро ще се оправиш. Гръбначният ти стълб бе прекършен на две места; едва се справих, без да засегна гръбначния мозък. Имаше шест счупени ребра и счупена ключица. Черният ти дроб и единият от белите ти дробове също бяха пострадали, но сега всичко е наред.
Отново започвам да се питам дали не съм мъртъв. Това надминава всичките ми очаквания за отвъдното; това е някаква щуротия. Лисицата си стои там, надвесва се над мен. Върхът на носа й трепка наляво-надясно, а мустаците й подскачат.
— Съжалявам, Уилям, зная, че всичко е доста объркващо. Мога да ти съобщя, че не си нито мъртъв, нито луд. Трябваше да те предупредя, че не само говоря английски, но и чета мислите ти съвсем ясно.
Трябва да събера смелост, за да попитам каквото и да било. Вътрешното ми чувство ме предупреждава, че ако заговоря тази едра лисица в бяла лекарска престилка, значи съм напълно откачил. Но какво друго ми остава? Може би, ако започна да говоря, тя ще изчезне и в стаята ще се втурнат истински хора, за да ми помогнат.