Наистина съм забравил, че се храня на маса, отрупана с омлет, картофи, моркови и домашно изпечен хляб заедно с някого, който прилича на огромна лисица. Може би Франки Фърбо е проникнал в съзнанието ми, за да ме накара да се отпусна. Не, не мисля, че би го направил, без да ми каже.
Точно в този момент прави нещо странно. Той се променя пред очите ми: първо изчезва козината му, сетне муцуната се скъсява, ръцете и краката му наедряват и се превръща в човек. В него има нещо лисиче, но може би така ми се струва, защото знам, че е лисица. Всеки друг би си казал, че това е невероятно кльощав човек, много по-слаб от обичайното.
— Това е удивително, Франки. Не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си. И ти ли си малък като нас?
— Разбира се. Ако приема истинските човешки размери, няма да се побера в къщата си.
Носът му трепва и започва да се храни. Остава в човешкия си облик, докато привърши обяда си. Казва, че утре ще поработи с мен и ще се опита да ми помогне да стана от леглото и да се поразтъпча.
— Необходимо е да възстановиш мускулите си и да пораздвижиш мястото, където понаместих прешлените ти. Сега трябва да се върнеш в леглото, да се отпуснеш и да се опиташ да заспиш. Тялото ти е изтощено и се нуждае от почивка.
Събира съдовете и ги отнася на долния етаж. Осъзнавам, че не само тялото ми има нужда от почивка. Мозъкът ми сякаш кипи от толкова много информация.
Два дни по-късно Франки прави с Вилхелм същото, което направи и с мен. Когато приключва, ни оставя сами. Вилхелм ме заговаря на английски. Очите му са широко отворени, лицето — пребледняло.
— Но аз говоря с твоя глас, гласът, който използваш, когато говориш на английски. Знам всичко за теб, все едно сме братя. Как е възможно?
— Не зная. Трябва да попиташ Франки Фърбо. Тези чудеса са негово дело. Мисля, че само той може да ти обясни.
Сега разговаряме по-лесно. Вилхелм не е така уплашен, по-склонен е да повярва. В началото избягваме да обсъждаме ситуацията, при която се срещнахме. Аз, който пълзя по моста, Вилхелм и неговият сержант, които ме дебнат. Превключваме ту на английски, ту на немски, но сетне той заговаря на немски, аз на английски. Разбираме се прекрасно, все едно разговорът се води на родния език на всеки от нас.
Оказва се, че са ме видели още когато излязох от потока. Казах му за Стан, който остана на хълма. Не са го видели. Повтарям движенията с ръце над главата, като имитирам падащите снаряди, и викам „бум-бум“. Той си спомня и му обяснявам какво се опитвах да му кажа. Избухваме в смях. Смеем се още по-гръмогласно, когато коментираме как сграбчих винтовката в разгара на обстрела, при който едва не загинахме.
— Тогава реших, че си луд, Уилям. Първо размахваш ръце над главата си и крещиш „бум-бум“, сетне взимаш пушката, когато и двамата знаем, че ще загинем.
Разказва ми преживелиците си по време на войната; нямал нищо против да го пленя. Сержантът бил жесток човек, имал съм късмет, че не ме е застрелял. Запазил живота ми само защото решил, че офицерът може да поиска да ме разпита. Германците очаквали да предприемем атака, но не знаели точния час. Казвам му, че търся начин да попадна в плен още след сраженията край Палермо. Оказва се, че на няколко пъти по време на битката за Италия сме били близо един до друг. Вилхелм иска на всяка цена да изпрати съобщение на жена си Рики, за да я успокои, тъй като сержантът със сигурност ще го обяви за убит или попаднал в плен. Предлагам му да попита Франки дали е възможно да й напише писмо.
През следващите дни двамата с Вилхелм ставаме от леглата си и правим физически упражнения, Франки е разработил индивидуална програма за всекиго от нас, която трябва да възвърне силите ни. Заедно с храната ни дава и различни по вид и дози лекарства. Храната е вегетарианска, но Вилхелм иска месо, затова Франки започва да му носи пиле, пържоли и други такива. Нашият лисан е превъзходен готвач и се храни с апетит. Вегетарианските ястия, които приготвя, са толкова вкусни, че Вилхелм постепенно се отвращава от месните.
След около две седмици той вече споделя вегетарианското ни меню. От време на време ядем виенски шницел, но основната част от храната ни са зеленчуци, Франки използва всевъзможни подправки, така че понякога ни е трудно да различим зеленчуците от месото.
Домакинът ни твърди, че това е едно от нещата, присъщи на лисицата в него — обича да яде, но не може да оправдае убийството на животни, особено след като е в състояние да разговаря с тях.