Самите ние говорим много. Доставя ни удоволствие да споделяме своите идеи, спомени, Франки успява да изпрати съобщение на съпругата на Вилхелм и след няколко дни дори донася писмо от нея. Била добре, живеела със семейството си в провинцията. Майка му и сестра му също били добре. Рики останала учудена, когато открила в пощенската си кутия писмото му, по което липсвали марка или печат от Вермахта. Как Вилхелм е разбрал къде да я намери? Откъде е знаел, че се е евакуирала при майка си?
Но Вилхелм е още по-смаян от нея. Как Франки е успял да изпрати писмото и да донесе отговор само след два дни? Това просто е невъзможно. Господин Лисан само сбърчва нос, което, започвам да подозирам, при него е равносилно на смях. Готов съм да повярвам на всичко, но на Вилхелм му е по-трудно. Така е устроен; винаги иска да знае всичко.
Най-сетне състоянието ни е достатъчно добро, та не се налага да пазим леглото. Не зная къде са униформите ни. Облечени сме в сини пижами.
Една сутрин Франки ни донася дрехи. Не са униформите ни, но не са и обикновени дрехи. Донесъл е яке или по-скоро елек, който се нахлузва през главата, и панталони като за голф, само че по-тесни. Имаме и дебели чорапи и леки кожени ботуши. Широк кожен колан придържа панталоните, Франки ни е донесъл и три чифта светлосиньо бемо; цветът му е същият като на пижамите. Чудя се откъде ли е намерил тези неща, но ми е неудобно да го попитам. Забелязвам, че вече не носи дългата бяла престилка, а е с дрехи като нашите.
Преобличаме се. Имаме и шапки. Дрехите са в цветовете на гората — различни нюанси на зелено и кафяво. Шапките са тъмнозелени, двувърхи като онези, които правехме от стари вестници в сиропиталището. Трябва да призная, че изглеждаме добре в новите си костюми, приличаме малко на горските стрелци на Робин Худ. Обаче Вилхелм очевидно е притеснен. Носът на Франки трепва.
— Зная, Вилхелм. Тревожиш се, защото си без униформа, а според германския военен устав нямаш право да носиш други дрехи. Но униформите ви бяха толкова мръсни! Когато си тръгнете, ще си ги вземете. Междувременно мога да те направя невидим за всички освен за мен и Уилям. Моля те, не се тревожи.
— Все пак се чувствам неловко в тези меки дрехи и обувки. Що за униформа е това? Прилича на баварска, но е по-светла.
— Да кажем, че е униформата на мира, Вилхелм, ние тримата съставляваме армията на мира.
Носът на Франки отново трепва. Усмихвам се, сетне се разсмивам, Вилхелм се присъединява към нас. Усмихвам се на Вилхелм. Идеята ми се струва страхотна. Хич не ми се ще да навлека старата мръснозелена униформа и да отида отново на фронта. Вилхелм оглежда костюма си.
— Ами, трябва да призная, че това е за предпочитане, отколкото да съм мъртъв. И без друго бях уморен и уплашен от войната. С гордост се присъединявам към армията на мира. Наистина ли можеш да ни направиш невидими?
— Ако пожелаете.
— Но ще се виждаме един друг, нали?
— О, да. Не ще усетите нищо. Няма да разберем, че сме невидими, докато някой не се опита да ни види.
— Добре тогава, действай. Готов съм.
Вилхелм се изправя и застава мирно. Аз също ставам, Франки сбръчва нос и се смее.
— И двамата сте невидими. Аз също.
Вилхелм се оглежда.
— Как да разбера, че казваш истината? Та аз се виждам!
— О, след като искаш да станеш невидим дори за самия себе си, нямам нищо против.
Франки махва с ръка, сякаш се опитва да прогони муха. Решавам, че се е провалил, защото Вилхелм продължава да си стои там. Сетне се взирам по-внимателно. Лицето му е пребледняло. Протегнал е ръце, допира длани; те треперят. Поглежда към краката си.
— Къде съм? Изчезнал съм. Ти го направи. Невидим съм.
— Само за самия себе си. Ние те виждаме, нали, Уилям?
— Точно така. Сигурен ли си, че не можеш да се видиш? Та ти стоиш ей там.
— Къде? Няма ме, аз съм нищо! Господин Фърбо, Gott in Himmel, направи ме какъвто си бях, не искам да съм невидим!
— Искаш да си видим за всички, за нас тримата или за самия себе си?
— За нас тримата, за армията на мира.
Отново застава мирно. Франки махва с ръка към невидимата муха. Вилхелм отново се оглежда и се усмихва.
— Невероятен си, Франки Фърбо. Сега вярвам на всичко. Сигурно си вълшебник.
— Не, аз съм лисица. Искаш ли да се превърна в човек?