Досега е правил опити да помага единствено на деца чрез книгите, които пише за тях, но е започнал да се убеждава, че хората са в състояние да се самоунищожат много бързо, може би дори да унищожат и планетата, преди тези деца да пораснат и да вземат нещата в свои ръце. Целта му е чрез нас да накара хората да видят своите грешки, да ги поправят, да заживеят по-добре. Убеден е, че все още се ръководим от примитивни подбуди, присъщи единствено на маймуните, от които сме произлезли, и ако искаме да продължим да господстваме на тази планета, трябва да ги превъзмогнем.
Разказваме за нас всичко, за което се сещаме. Той знае повечето подробности, но сега може да ни задава въпроси. Опитва се да разбере защо хората все се състезават, всеки се опитва да изпревари другия, да вземе преднина, да спечели. Не знае дали това е останало от еволюцията ни, когато е трябвало да се бием като животни, или е придобито по-късно. Може и да е атавизъм като неговата страст към храненето, но подозира, че това е присъщо на нашето общество.
Обяснява ни, че хората могат да живеят заедно. Показва ни колко глупави сме били двамата с Вилхелм; всеки от нас е искал да убие другия, без дори да знае за какво се води тази война. С Вилхелм се усмихваме. Сега ни се струва невъзможно някога да бъдем смъртни врагове. Съгласяваме се, че вероятно сме били подведени да участваме във войната заради скуката, обхванала живота ни, заради стремежа към авантюри и желанието да се покажем храбри, когато знаем, че не сме.
Франки настоява да се научим да мислим за себе си и да споделяме идеите си, вместо да следваме сляпо някого или да караме другите да ни следват. Твърди, че трябва да се научим да вярваме в собствените си способности, да знаем цената си.
Водим множество разговори, които понякога заприличват на спорове. Вилхелм е убеден, че някои раси превъзхождат други. Господин Лисан му дава пример след пример, за да му докаже, че това не е истина, че Вилхелм е бил заблуден от хора, които разсъждават погрешно. Според Франки хората са различни, това е задължително, това е добре, но никоя раса или група не е по-добра или по-лоша от друга. Най-сетне германецът признава, че вероятно Франки е прав. Мисля, че е искрен.
Питаме нашия спасител как да живеем по разумен и интелигентен според него начин. Той ни обяснява надълго и нашироко. От наблюденията си върху войната и живота на хората е стигнал до извода, че не трябва да се оценяваме, сравнявайки се с останалите, а като изхождаме от собствените си способности, от индивидуалната си същност. Стремежът да притежаваш предмети и да господстваш над ближните си уврежда добрите човешки взаимоотношения и еволюцията на видовете.
Убеден е, че повечето възрастни хора са забравили да играят, а играта е един от най-добрите начини да мислиш, Франки намира децата за много по-приятни и интелигентни от повечето възрастни, но те лесно биват покварени от своите семейства, училища, общество. Например като ги принуждават да мислят за задълженията си като за работа, а не като за игра. Това ги лишава от радостта на живота.
Според Франки училищата са особено опасни за децата. Там ги учат да се подчиняват, без да задават въпроси. Там ги учат, че отговорите са по-важни от самите въпроси. Карат ги да наизустяват толкова много отговори, които други смятат за важни, че децата губят увереност и престават да задават въпроси. Затова Франки пише детски книжки, опитва се да подтикне хлапетата към игри, да ги накара да повярват в собствените си способности и въображение. За него доверието и толерантността са основата, върху която може да се изгради един добър живот. Така се запазва радостта от собственото ни простодушие.
Франки вярва във въображението, във фантазията, в стойността на вярата. Някой път ще ни обясни тези понятия, но ще трябва да отдели цял ден.
Трудно е да се намери обяснение на всичко, което вършим. Откривам, че очаквам с нетърпение ежедневните ни разговори. Доставят ми истинска радост, а Франки, който измисля темите, е още по-щастлив. Двамата с Вилхелм бъбрим по цели нощи, но когато господин Лисан е с нас, всичко ни се струва по-интересно, по-значимо. Изглежда, той ни предава част от своя ентусиазъм, от силната си вяра.
Понякога разговаряме, докато се разхождаме в гората. Забелязваме разни животни и те не се боят от нас, защото не ни виждат. Ако се натъкнем на човек, бързаме да се скрием обратно в гората, нищо, че сме невидими.
Тъй като сме с малък ръст, гората ни се струва огромна. Зайците са големи колкото кучета, врабчетата колкото пуйки. Удивително е как миниатюрният ни ръст улеснява зрителното възприятие. Все едно гледаме света през лупа. Разходките ни винаги са интересни и приятни.