На следващия ден Франки и Вилхелм заминават. Изпитвам неописуема тъга. Оставам сам в къщата, сетне се разхождам продължително из познатата гора. Тихо е. Наоколо шумолят само животни. Почти съм забравил какво представлява истинският живот. Спомням си само, че родителите ми умряха, когато бях на шест, помня осиновителите, приюта, училището, работата в гаража, преди да получа повиквателна — нищо не ме тегли назад. Не искам да напусна това тихо и мирно място.
Когато се връщам, заварвам Франки в къщата. Толкова съм свикнал с невероятното, че не го питам нищо. Вечеряме. Той казва, че Вилхелм е вече при жена си. Германия, да, преживява труден период, но нашият приятел е в провинцията, а там поне има храна.
Когато се събуждам на следващия ден, намирам старата си униформа в долния край на леглото. Обличам я. Платът ми се струва много груб и твърд след меките дрехи, които носих през последните месеци, Франки ме чака на долния етаж. Едва се сдържам да не го помоля да остана.
— Зная как се чувстваш, Уилям. Зная всичко за живота ти, но ако спазваш съветите ми, ще познаеш красотата на живота, който сам ще си създадеш. Бъди смел. Но на първо време те очакват трудности. Запомни, никога не се отричай от мен, от Вилхелм или от онова, което преживяхме, колкото и непосилен да е натискът. Освен това ти си интелигентен човек с талант на художник, умееш да се изразяваш добре. Да, виждал съм нещата, които рисуваше, когато се усамотяваше. Трябва да постъпиш в някой университет, да станеш художник, писател или може би поет. След като говориш лисичия език, лесно ще пишеш стихове.
Това бе последният му съвет. Незнайно как, но той успя да ме пренесе на края на една ливада; изведнъж всичко започна да се смалява, включително и самият Франки. Изпитах почти същото странно чувство, както когато открих, че съм малък. Осъзнах, че се уголемявам, че се връщам към нормалните си размери.
В далечината видях двама американски войници, застанали под мост, който минаваше над просторен аутобан. Не се движеха коли, но по шосето вървяха хора, които носеха вързопи или теглеха каручки. Някои бутаха бебешки колички.
— Иди при войниците и се представи. А сега сбогом, Уилям. Моля те, никога не се опитвай да се върнеш в горския ми дом. Пътищата ни се срещнаха и се разделиха.
Това са последните му думи. Изчезва, а аз оставам самичък на ливадата. Тръгвам към войниците.
И така, скъпа, върнах се в този свят. Дълго лежах в болница. Нямах отличителни знаци, но най-накрая ми повярваха, че съм този, за когото се представям. Бяха ме обявили за безследно изчезнал; решили, че съм загинал. Уведомили осиновителите ми, приюта. Някой видял тялото ми в дупката, в която лежахме с Вилхелм, но после гробарите така и не могли да го открият. Сега бяха убедени, че съм дезертирал.
Когато им разказах за гостуването си у Франки, за което чу току-що, решиха, че съм луд, че раните (разбраха за тях от белезите и рентгеновите снимки), зараснали като по чудо, са ми причинили такива болки, че съм получил временна амнезия. Бяха убедени, че съм измислил цялата история, за да оправдая отсъствието си. И в двата случая ме смятаха за дезертьор.
Върнаха ме в Америка, където лежах във военна психиатрия. Разговарях с много лекари, бях подложен на куп тестове. Опитваха се да изтрият от паметта ми това, което определиха като временна халюцинация. Но аз послушах съвета на Франки и не отстъпих от своето.
Най-различни психиатри ме караха да им разказвам всичко, което си спомнях да ми се е случило след попадането ми под обстрел. Повторих го хиляди пъти.
Един от психиатрите бе особено мил. Съобщих му и най-незначителната подробност от мига, в който бях смъкнат под моста, до раздялата ми с Франки на онова поле. Той все ме подканяше: „Да, да, а после…“, затова реших, че наистина се вслушва в думите ми. Дори казах няколко изречения на езика на лисиците. Той ги нарече „безсмислици“ и заяви, че имам страхотно въображение.
Друг психиатър, някакъв майор, ме обвини, че съм измислил цялата история и че съм дезертьор.
Но всички тестове показаха, че с изключение на халюцинациите съм съвсем нормален. Коефициентът ми на интелигентност дори надхвърляше средното ниво, което Франки вече ми бе казал, и като се изключи шантавата ми история, нямаше причина да ме държат в болницата.
Последният психиатър, с когото се срещнах, преди да ме уволнят по непригодност според параграф 8, ме уведоми, че ще ми отпуснат инвалидна пенсия. Замълча, сетне добави: