Опитвам се да овладея нервите си. Ако се заблуждавам — както твърдяха психиатрите — тогава Каролин има пълно право, всъщност длъжна е да ми каже истината. Когато смятах, че говоря и обяснявам на нея или на децата езика на лисиците, вероятно са чували само нечленоразделни звуци. Нищо чудно, че така и не успяха да го научат.
Преравям всички спомени в съзнанието си, опитвам се да разделя това, което мисля, че си спомням, и онова, което съм си съчинил. Осъзнавам, че съм изгарял от желание да накарам Каролин и децата да разберат, да повярват, да се включат в магията, и така съм обяснил някои подробности около Франки, които самият аз не разбирам или които е невъзможно да бъдат обяснени. Според мен така стоят нещата при повечето основни религии; тези, които се чувстват длъжни да предадат знанието и вярата, измислят разни истории, за да опростят нещата. Сигурен съм, че така постъпих и аз с Франки. Може би не е било разумно или честно, но тогава смятах, че постъпвам правилно.
Помня книжката, която преди двайсет и пет години написах и илюстрирах като коледен подарък за децата. Бе предназначена единствено и само за деца. В нея вложих голяма част от разказа на Франки за първите години от живота му, затова как научил английски, как разбрал, че е много специална лисица. Освен това си измислих няколко прости истории, с които да обясня невероятните му способности.
Написах я все едно бе плод на моето въображение, както съчинявах детски приказки за малчуганите по целия свят. Но имаше нещо различно. Първо, тя бе предназначена само за моите деца. Направих я в шест екземпляра: по един за мен, за Каролин и за всяко от децата. По онова време Били още не се беше родил, но предчувствах, че ще се появи на бял свят, и исках да има книжка и за него.
Може би ако прочета книгата, ще успея да вникна в тази спонтанно възникнала смесица от убеденост, вяра, желание да споделиш преживяното, фантазия и това, което би могло да се нарече стопроцентова лъжа.
Качвам се в кабинета на горния етаж и взимам от лавицата своя екземпляр. Чувам, че Каролин се е заела с къщна работа — чисти, пере дрехи. Били е навън и играе в сеното. Настанявам се на любимото си твърдо кресло до писалището. Разгръщам книгата и започвам да чета.
Първа история
Преди много години сред хълмовете на Умбрия се роди едно лисиче. Баща му беше сив лисугер, избягал от лабораторията на един учен, а майка му — обикновена рижа лисица. Козината на лисичето беше бледорозова, муцунката му беше малко по-тъмна, а очите — кехлибарено-жълто-кафяви.
То имаше братче и две сестричета, които се родиха едновременно с него, но не приличаше на тях. Те бяха сиви като баща си и нямаха същия цвят на очите.
Лисичето беше много специално, защото беше невероятно интелигентно. Беше невероятно интелигентно не само за лисица, но и за човек. Беше едно необикновено лисиче. Но в началото не разбираше, че се различава от семейството си.
Невероятно бе да се роди подобно умно лисиче. Дори майка му нямаше представа за способностите му. А и откъде би могла да има?
Мнозина смятат лисиците за умни животни, но повечето си умни постъпки те извършват водени от инстинкта си. Инстинктът помага да вършиш разни неща, без да се замисляш. Все едно си в безизходица и това ти спестява необходимостта да разсъждаваш.
Честно казано, обикновените лисици изобщо не мислят. Прекарват по-голямата част от времето си в опити да уловят някоя птичка, мишка или зайче, нещо, което да се яде. Храната е единственото, върху което лисиците се опитват понякога да мислят.
Нашето лисиче, което още като съвсем малко започна да се нарича Франки, защото искаше да има име — макар да не беше срещало лисица, която да има име — научи от майка си как да ловува и да се крие. Срещаше се със свои връстници, играеше си и ходеше на лов с тях. В известен смисъл реакциите му бяха по-бавни от тези на останалите лисичета, защото винаги се замисляше преди да направи каквото и да било. Всъщност останалите лисици смятаха Франки за глупав. Сигурен съм, че майка му се тревожеше за него. Ако лисиците изобщо са в състояние да „смятат“ или да се „тревожат“.
Лисичето отделяше прекалено много време да разпитва за неща, които изобщо не интересуваха събратята му. Непрекъснато се опитваше да научи повече за света около себе си. Искаше да разбере защо понякога се стъмва, а друг път е светло. Защо нощем е по-студено? Каква е тази голяма ярка топка, която се търкаля по небето? Какво я кара да го прави?