Хер доктор Демел стои прав. Откъсвам очи от езерото, за да го погледна. Има болнав вид. По-късно научавам, че наскоро е прекарал инфаркт и се е пенсионирал. На Уилям му е по-лесно да се преструва на Вилхелм. Трудно ми е да насоча съзнанието си в правилната посока — трябва да търся Вилхелм, не да се поддавам на неговите емоции.
Сядаме и фрау доктор Хилда Демел ни поднася чай в красив сервиз. Двамата са много мили. Сигурен съм, че им изглеждам странен с моето полуиталианско-полуамериканско облекло и с протритата ми раница. Забелязах, че откакто преминах германската граница, хората подозрително оглеждаха дрехите ми, но бързах да намеря Вилхелм — да намеря себе си — и нямах време да си купя нови.
Научавам от доктор Демел, че Вилхелм наистина живее съвсем наблизо, в една къщурка от другата страна на Alte Eiche край Хохенберг. Изглежда, че съпругата му е починала скоро след като се върнал от фронта и той не се оженил повторно. Живеел сам в гората и вършел различни неща: помагал при прокарването на пътища или в поддържането на градините. Родителите му, които се преместили да живеят в Улм, също били мъртви.
Шокиран съм от новините, но съм щастлив, че Вилхелм е жив и живее наблизо. Фрау Хилда поднася чашата с чай към устните си и ме поглежда.
— Да, много е странен. Не общува с никого, работи само ако има нужда от пари. Говорят, че нощем броди из горите и полята. Повечето хора смятат, че се е побъркал след войната и след смъртта на жена му и детето му. Но не е навредил никому. Много хора не се съвзеха от преживяното на фронта. Синът ми Флори е бил в къщата му и казва, че е много необичайна, но доста приятна.
Хер доктор Демел се привежда.
— Войната се отрази зле на много хора. Като лекар съм виждал мнозина, едва петдесет или шейсетгодишни, да умират от инсулт или инфаркт. Наистина е ужасно. Аз самият обвинявам войната за сегашното ми състояние. Войната е лудост.
Кърши ръце, клати глава. Кимам. Научих всичко, което ме интересуваше. Но онзи Вилхелм в мен иска да научи повече.
— Благодаря ви за помощта, хер доктор и фрау доктор. Бяхте изключително любезни. Ще отида до Хохенберг и ще потърся Вилхелм. Но мога ли да ви помоля за още една услуга? Той много ми е разказвал за градината, за красотата на езерото и пътечката зад дома ви. Мога ли да ги погледна?
Фрау доктор Демел поглежда крадешком съпруга си, сетне мен.
— Разбира се, защо не. Желаете ли да ви придружа? Оскар не може да се разхожда много, въпреки че му се иска.
— Имате ли нещо против да отида сам? Вилхелм ми е описвал тези места и картините са се запечатали в съзнанието ми, макар никога да не съм ги виждал.
— Но вие говорите Bayerisch. Откъде сте? Сигурно да живеете наблизо, щом говорите echt Bayerisch.
Трябва да я излъжа. Няма да навреди никому. И без друго съм толкова объркан, че не мога да разгранича реалността от фантазията. Това, което казвам, не е много далеч от истината.
— Разбирате ли, фрау Демел, едно време наистина живеех наблизо, но десетина години след войната заминах за Америка при чичо ми. Последните трийсет години прекарах там.
Тя отговаря на английски с едва доловим акцент:
— О, значи говорите английски. Рядко ми се удава възможност да упражнявам езика. Искате ли да поговорим?
Тя се усмихва. Казвам си, че съм се забъркал в голяма каша. Дали жената не ме проверява по някакъв начин? Не, желанието й изглежда искрено.
— Говорите много добре, фрау Демел. Къде научихте английски?
— В училище. Сетне, след войната, бяхме окупирани от американците. Тогава имах възможност да говоря английски може би по-често, отколкото ми се искаше.
Отново поглежда крадешком доктор Демел, който следи разговора ни с поглед, но очевидно не разбира нито дума. Тя се обръща към мен:
— Заповядайте, разходете се в градината и край езерото. Нищо не се е променило от времето, когато Вилхелм живееше тук. Можете да оставите багажа си.
Тя посочва към окъсаната ми чанта до вратата. Излизам с поклон, сякаш съм го правил цял живот. Минавам през входната врата и заобикалям къщата. Виждам огромното дърво, на което се люлеех като дете, като Вилхелм. Вдигам поглед и откривам на един висок клон следите от въжетата. Слизам по калдъръмената пътечка в задната част на градината и отварям вратичката от ковано желязо. Всичко е толкова познато.