Непрекъснато ме караха да си спомням миналото. Знаех само, че съм загубил родителите си, че съм сирак, израснал в сиропиталище. Не успях да си спомня подробности дори под въздействието на хипноза. За тях това бе доказателство, че съм в състояние да блокирам или да потисна важни събития от миналото си, само и само да оцелея.
След като изпивам още една бира и схрусквам две pretzels, заведението почти се напълва. Мъжете се захващат с карти или с други игри. Едни и същи хора играят едни и същи игри с едни и същи партньори. На ъгловата маса стои табелка, която показва, че масата е запазена — Stamtish. Сигурно е заделена за най-редовните клиенти. Питам се дали тези мъже имат домове, с какво се занимават съпругите им, докато те играят на карти. Отвън се разнасят подсвирквания и викове, придружени от трясъка на дървените топки по дървените кегли; започва игра на боулинг. През витрината срещу моята маса виждам светлините, озарили цялата алея за боулинг.
След около час на прага се появява Вилхелм. Остарял е като мен, дори повече, но съм сигурен, че е той. При вида му сърцето ми затуптява по-силно.
Изкушавам се да се втурна и да го прегърна, но решавам, че е по-добре да изчакам, докато останем насаме. Душата ми пее от радост. Не съм луд. Той е тук, от плът и кръв, а не някакво мъгляво видение.
Когато влиза, трима мъже, седнали край бара, стават, отиват при него и се здрависват. Докосват шапките си с едната ръка, докато с другата стискат неговата. Всичко е толкова официално, а не сърдечно и дружески, както сме свикнали ние.
Настаняват се на запазената маса — подковообразна пейка около дървения плот, близо до голяма камина, облицована със зелени плочки. Вечерта е хладна, затова камината е запалена.
Когато влезе, Вилхелм ме погледна мимоходом, задържа за миг погледа си върху лицето ми, сякаш ме позна, сетне отиде при приятелите си. Мисля, че брадата ми го заблуди; освен това не ме очакваше.
Виждам тестето, спомням си разказа на Хилда и разбирам, че ще започнат онази игра, която двамата с Вилхелм често играехме у Франки. Вилхелм е седнал така, че наблюдавам лицето му в профил. Започвам да се питам дали не съм се настанил на маса, запазена за останалите играчи. Край бара седят неколцина мъже и няма свободни места. Но съдържателката сигурно ще ме помоли да се преместя, ако съм заел чуждо място. След като бих толкова път, ще намеря начин да поговоря с Вилхелм.
Той си е същият: на ръст е колкото мен, но е по-слаб; когато върви, сякаш се придвижва с леки подскоци. Рошав бял перчем пада върху челото му, дори влиза в очите му. Няма брада, но лицето му е прорязано от дълбоки бръчки, от очите до брадичката и от двете страни на носа до устните. Носи очила със сребърни рамки. Няма вид на щастлив човек.
Но все пак въпреки тези промени в лицето има нещо познато не защото го помня от онези прекрасни дни, а защото по някакъв странен начин прилича на мен. Ако съществува мой немски двойник, това е той. Мисловната размяна помежду ни, която извърши Франки, трябва да е повлияла на физиката ни. Не мога да откъсна погледа си от него, докато поръчва голяма халба бира и започва да играе.
Някои от мъжете, насядали край бара, започват различни игри — Schafskopf, шах, табла, бридж, пинокъл — човек може да гледа която си поиска. Чува се плющене на карти, тропане с юмрук по масите, разнася се груб смях, едни злорадстват, други спорят. Но в кръчмата витае дух на приятелство.
Зная, че съм единственият, на когото мястото му не е тук. Ставам, взимам чашата си и отивам до масата на Вилхелм. Сякаш никой не ме забелязва, но четирима бързат да заемат масата, която съм освободил.
Приятно ми е да наблюдавам Вилхелм, докато играе. Виждам картите му, макар да ги крие. Не е експанзивен, но се справя добре. При Schafskopf, ако се играе от четирима, партньорите се сменят след всяко раздаване, така че човек на практика изиграва ръката си сам. Не виждам пари на масата, но съм убеден, че залагат, защото записват резултата много стриктно. Точките се нанасят върху контурите на овчата глава, нарисувана с тебешир върху масата, докато по нея не остане място. И така, докато главата се оформи докрай. Оттук идва името на играта. Вилхелм ми бе обяснил, че това е по-старомодният й вариант, и ме научи да го играя.
Към десет часа един от мъжете край масата става и отброява трийсет марки.
— Жена ми ще ме убие, ако не се прибера рано. Това трябва да покрие дълга ми, плащам си и бирата.