Сетне, когато бебето се роди, Улрика умря, на следващия ден умря и моят малък Уилям. Да, кръстих го на теб.
Вече нищо не ме интересуваше. Реших да се върна при Франки и да го попитам какво да сторя.
Отидох в Италия, намерих гората. Открих и неговото дърво. Почуках на вратата. Всичко си беше както преди, само че бях в естествения си ръст. Франки ми отвори.
Не изглеждаше изненадан. Умали ме, за да вляза. Отведе ме в стаята си за размисли. Погледна ме право в очите, направо ме пронизваше. Каза ми: „Зная колко тежко ти е било, Вилхелм. Очаквах те. Иска ми се да ти помогна, но не мога. Трябва да напусна това място и не мога да ти кажа къде отивам.“ Седях тихичко, бях отчаян и се питах какво да правя, след като Франки не е в състояние да ми помогне. Той продължи: „Зная, че си нещастен, и може би трябва да го разкажа на Уилям, но след като ти си тук, ще го кажа на теб. Някой човек трябва да го научи. Зная, че мога да ти поверя тайната. Разрешавам ти да я споделиш единствено с Уилям, но само в случай, че той те потърси, само ако се нуждае от помощта ти. Разбираш ли?“
Кимнах. Нямах представа какво възнамерява да ми съобщи, но му вярвах както винаги. За мен той бе като Бог. И все още е, макар и по свой странен начин. Но всичко е толкова трудно. Когато свърша разказа си, ще разбереш какво имам предвид.
Вилхелм се умълчава. Долива шнапс в чашите ни.
— Ами, ето историята, която той ми разказа. След като я чуеш, никога не ще бъдеш същият, така че се наслади на блаженото си невежество. Ако не смятах, че Франки иска да научиш това, не бих го споделил. Щях да те изпроводя до вратата и да те оставя да живееш щастливо. Ето какво ми разказа той.
От този миг насетне гласът на Вилхелм се промени. Сякаш слушах самия Франки, който разказва на лисичия си език. Трудно ми е да си го обясня, но имах чувството, че от устата на Вилхелм говори Франки.
Глава 9
Разказът на Франки
— Франки говореше на лисичи. Знаеш как е — все едно използва телепатия, всичко е толкова ясно и разбираемо, толкова красиво.
Докато живеехме при него, рядко влизахме в стаята му за размисли. Помниш, че той ни канеше там само в специални случаи или когато трябваше да ни съобщи нещо важно. Тя беше почти празна, с изключение на бюрото и двата стола — малкият стоеше отзад, а големият пред бюрото, което се озаряваше от слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Целите стени бяха покрити с полици с книги, подредени като в библиотека. Беше тихо и спокойно — място, подходящо за размисли. Опитах се да направя в дома си подобна стая, но това се оказа невъзможно; единствено Франки умееше да вдъхне живот на вещите.
Той седна на стола зад бюрото и ми посочи другия, който беше и по-удобен. Светлината, която струеше през прозореца, караше очите му да блестят в невероятен кехлибарен цвят, сякаш в тях гореше огън; така пламтяха очите му, когато се опитваше да ни втълпи някоя особено важна мисъл. Седяхме мълчаливо, Франки ме изучаваше с поглед. Имам чувството, че преценяваше дали да сподели нещо важно с мен или не. Съдя за това по силата на телепатичния поток помежду ни. Сетне той заговори:
„Един ден преди около два месеца, Вилхелм, на вратата се почука. Бях в стаята си за размисли, работех върху нова детска книжка, която да помогне на малките да открият радостта от общуването, а не да се състезават непрекъснато. Знаеш мнението ми по този въпрос.
Побързах да отворя. На прага стоеше най-красивата женска лисица, която някога съм виждал, и тя ме заговори на перфектен лисичи:
— Ти ли си Франки Фърбо?
Представяш ли си моята изненада? Бях толкова развълнуван и щастлив, че дори опашката ми се изчерви. Поканих я да влезе. Най-накрая успях да отговоря:
— Да, аз съм. Как така една обикновена лисица като теб говори толкова добре езика ми? Какво става?
— Значи е истина! Най-после те открих!
По муцунката й закапаха сълзи; тя не откъсваше поглед от мен и аз се почувствах страшно неловко.
Беше необичайно красива. Имаше кехлибарени очи със зеленикав оттенък, лъскава козина, рижа със сиви връхчета на космите. Опашката й беше по-светла, нещо средно между цвета на очите й и моята розова опашка.“