Слушам думите на Вилхелм и изпитвам странни чувства. Отначало ми се струва, че се превръщам във Вилхелм, сякаш всичко това е продължение на негов минал живот, спомените за който са останали в съзнанието ми.
Сетне, което е още по-странно, изпитвам чувството, че се превръщам във Франки Фърбо, че преживявам разказа му, който Вилхелм ми предава. Осъзнавам, че Франки вероятно го е планирал, искал е да изживея случилото се през годините. Страхувам се, но отстъпвам пред тази загуба на самоличност. Слушам, чувствам, зная, докато Вилхелм продължава с разказа на Франки:
„Каня я да се качи горе. Гостенката ме следва. Толкова съм щастлив, толкова възбуден, че лапите ми треперят. Тя продължава да ме следи с поглед. Искам да й задам толкова много въпроси, но не мога да откъсна очи от нея. Тя отново проговаря; гласът й е толкова нисък, думите се леят толкова изящно, че собствената ми реч сякаш е мучене на впрегатно животно.
— Не мога да повярвам, че те открих. Колко ли трудно е било на едно надарено същество като теб да живее в тези примитивни времена. Разбираш ли, търсих те по цялата планета през последните петдесет хиляди години. Страхувахме се, че изобщо не си живял на Земята.“
Слушам я, но не разбирам нищо. Зная, че трябва да кажа нещо.
— Ще пиеш ли чай?
Тя накланя глава, усмихва се и ме поглежда съсредоточено.
— Имаш ли билков чай без никакви стимуланти?
Всъщност разполагам с петдесет и два вида чай. Предлагам й любимия си. Слагам чайника да заври и се надявам тя да продължи да говори. Любопитно ми е какво ще каже, но по-важно е да наблюдавам нейните прекрасни живи, енергични жестове, докато говори. Седя и чакам, цялото ми тяло трепери.
— Ще ти бъде трудно да го възприемеш, но идвам от далечното бъдеще, петдесет хиляди години след твоето време, когато лисиците господстват на тази планета. Аз съм учен, нещо като антрополог или археолог. Изучавам произхода на нашия вид. Търсих те много дълго и най-сетне усилията ми бяха възнаградени. Трябва да ти задам хиляди въпроси и да ти разкажа много неща. Ще ми отговориш ли?
Не искам да я прекъсвам. Кимам. Освен това мозъкът ми вече започва да възприема чутото. То е толкова странно и вълнуващо, че не мога да повярвам. Свалям чайника от огъня. Запарвам чая.
— Първо, искам да разбера дали в твоето време също се срещат примитивни лисици. Поддържаш ли връзка с тях?
Излизам от унеса си. В края на краищата предполага се, че съм интелигентна лисица.
— Не. Те са обикновени хищници, нямат език. Живеят в бърлоги, изкопани в земята, единствената им грижа са храната и размножаването; не са особено интелигентни. Избягах от тях преди години.
— Но си роден като лисица, като първобитна лисица?
— Да, брат ми и сестрите ми бяха най-обикновени представители на нашия род. Майка ми беше с червена козина, но загина при опит да открадне кокошка от един фермер. Загубата й ме накара да дойда тук и да заживея свой собствен живот.
Тя не записва думите ми, но отмества поглед встрани, сякаш регистрира казаното от мен в някаква сложна система за съхраняване на информацията, разположена в мозъка й. Сетне отново ме поглежда. Очите й са толкова красиви, че не смея да ги съзерцавам.
— Колко земни години са изминали от раждането ти?
— Преди да се науча да измервам времето, вероятно е изминала една година. Оттогава са минали двайсет и пет. Това е много за една лисица, но предполагам, че се различавам от останалите. Подозирам, че съм кръстоска между сива и рижа лисица, но това не обяснява всичко.
— Ти си радикална мутация. Знаем го със сигурност. Баща ти е бил подложен на някакви експерименти, провеждани от хората, но е успял да избяга. Срещнал е майка ти. Видях това. Няколко седмици по-късно беше убит от същия човек, който хвана и майка ти. Не смятаме, че опитите, провеждани с него, са довели до твоята мутация. Имаме друга теория.
Започвам да се чувствам като опитно животно. Умът й е остър като бръснач, тя се изразява толкова ясно, освен това успявам да прочета и мислите й — те са толкова логични. Тя също чете мислите ми. Решавам да кажа нещо по въпроса.
— Щом можеш да проникнеш в спомените ми, защо ме разпитваш? За пръв път срещам телепат. Не разбирам.
— Знай, че говоря, защото ти доставя удоволствие да слушаш езика от нашето време. Ще продължа да говоря лисичи, щом това те радва, особено като се има предвид, че езикът ни е изграден на основата на онзи, който ти създаде. Освен това ми е приятно да разговаряме. Телепатията има своите ограничения; откъсната е от физическото, от материалното.