Най-сетне с помощта на нейната мисъл започва да ми става топло, пред очите ми пада червеникава пелена. Почти веднага идвам на себе си. Рете е отдръпнала устни. Бавно се разделяме. Тя ме поглежда с възхита.
— Успяхме. Ти беше с мен, тялом и духом. Трябва да го докладвам пред Съвета. Толкова съм щастлива.
Сетне бавно гали муцуната ми с пухкавата си опашка. По собственото си объркване съдя, че сигурно така се целуват лисиците петдесет хиляди години след моето време. Изглежда ми толкова естествено, сякаш вече съм го знаел.
Оглеждам се и оставам разочарован. Очаквах да видя безкрайно море от небесни магистрали, стъклени сгради с абстрактни форми, фантастични транспортни системи, но ние стоим на горска поляна. Не съзирам нищо освен дървета и поля, докъдето ми стига погледът. Може би сме се озовали на необитаема част от тази планета. Сетне зървам дребни животинки — катерички, зайци, птички, дори лисица — да притичват в рая на гората.
— Сигурна ли, че не сме сбъркали мястото, Рете? Колко трябва да пътуваме, докато стигнем до твоята цивилизация? Не трябва ли да трансмигрираме отново?
— Не сме сгрешили, Франки. Така изглежда планетата днес. Намираме се до изследователския център, където работя. Разбираш ли, ние лисиците, се смятаме за пазители на цялата планета. Земната повърхност е същата, каквато е била, преди хората да я опустошат. С изключение на няколко резервата, в които сме запазили следи от човешкото присъствие, светът изглежда по този начин. Не е ли прекрасен?
Принуден съм да се съглася. Никога не съм виждал по-прекрасна гледка. Рете взима лапата ми в своята.
— Да вървим, вече ни чакат. Преди да тръгнем, изпратих съобщение, че съм те намерила.
Стъпваме върху малък затревен квадрат. Краищата му са ясно очертани. Нямам представа как успява да задейства механизма, но внезапно политаме с невероятна скорост към земните недра. Спираме без видимо усилие.
— Не използваме телесната трансмиграция освен при крайна необходимост. Тя доведе до множество инциденти и ненужни нарушения на правото на неприкосновен личен живот. Използването на обикновени методи за придвижване не нарушава екологичното равновесие, като при това пътуваме достатъчно бързо.
Следвам я по широк коридор, а гледката не се различава особено от онова, което видях, преди да се спуснем в земята. От тавана струи светлина, виждат се облаци и синьо небе. Заобиколени сме от трева и цветя.
— Опитваме се да пренесем тук естествената ни среда. Преимуществото, разбира се, е в нищожното количество енергия, необходимо за поддържане на температурата. Светлината се генерира в по-голямата си част от системи, използващи фотонната енергия на слънцето, фактът, че хората не успяха да сторят това и продължиха да замърсяват атмосферата, е една от най-големите загадки, пред които са изправени нашите историци и специалисти по човешко поведение.
Тя стига до каменна стена, която се отваря и се озоваваме в просторна стая. Тук са събрани много лисици, не по-малко от петдесет. Излегнали са се на пода, стоят прави или са се настанили на удобни столове с дупки в облегалките заради опашките. При появата ни всички стават. Рете се обръща към мен.
— Колеги, това е Франки Фърбо, основоположникът на нашия вид, прародителят, митичният Адам, ако използвам човешкия термин.
Носовете им трепкат, съзнанието ми е залято от вълни на възхищение, любопитство, радост. Покланям се, не зная какво да кажа.
— Открих го на един тесен полуостров, който много години се е наричал Италия. Оттам произхожда древна войнстваща цивилизация, наречена римска.
Живееше във вътрешността на едно дърво. Според земното летоброене датата, на която го открих, е девети април хиляда деветстотин четирийсет и осма година. Той говори езика ни. Чрез мен ще чуете отговорите му на моите първи въпроси.
Поглеждам я и чувам собствения си глас. Струва ми се толкова груб след прелестния ритъм на нейния глас. Всички се скупчват около нас. По очите им разбирам, че запаметяват всяка дума. Чувствам се самотен. Чувам собствения си глас, дошъл отпреди петдесет хиляди години, да излиза от чужда уста, което е трудно за възприемане.
Когато завършва доклада си, тя ме отвежда до един от столовете начело на голяма маса. Масата не е нито кръгла, нито квадратна или овална; никога не съм виждал подобна форма. Променя се според положението на седящите около нея. Задават ми множество въпроси, уточняват онова, което им е разказала Рете. Опитвам се да отговарям изчерпателно. Води се дискусия на езика на лисиците и с помощта на телепатията едновременно. В залата кипи усилена умствена дейност, но почти не се чува. Интересуват се най-вече какво зная за произхода си и способността ми за възпроизводство. Разбирам, че търсят реброто на Адам, така да се каже, първооснователят на техния род. След известно време, струва ми се, че са изминали няколко часа, Рете взима думата.