— Мисля, че трябва да позволим на господин Франки Фърбо да си почине. Той трябва да осмисли огромно количество информация, получена за толкова кратко време. В края на краищата идва от петдесет хиляди години в миналото.
Разнася се смях, който долавям чрез телепатията. Рете ме извежда от стаята. Навън се обръща към мен:
— Къде предпочиташ да останеш, в твоето жилище или в моето?
Поглежда ме право в очите. Муцунката й не трепери, но опашката е променила цвета си.
— Рете, не зная обичаите ви. Лисиците моногамни ли са? Имаш ли си партньор? Може би ще има нещо против някаква странна първобитна лисица да се настани при теб.
— Искаш ли да прочетеш мислите ми? Мога да отворя съзнанието си за теб, ако желаеш.
— Не, знаеш, че харесвам гласа ти, приятно ми е да го слушам. Кажи ми го с думи.
— Ние сме предимно моногамни. Това е по-скоро тенденция и традиция, отколкото закон. Нямаме институция, подобна на човешкия брак. Повечето от нас остават с партньорите си цял живот, но без това да ги обвързва. Смятаме, че е най-разумният вариант, а ние сме много разумни същества.
Усмихва се.
— За да не се притесняваш, ще ти призная, че не съм обвързана. Нямам партньор. Спокойно можеш да дойдеш при мен. Нямаше да има проблем дори да не живеех сама. В края на краищата ние сме цивилизовани. Разбирам, че целия си живот си прекарал в самота и не си свикнал с присъствието на друго същество. Разбирам го. Изборът е твой.
— Искам да живея при теб, Рете. Надявам се да ми простиш, ако ти се сторя груб и първобитен. Не забравяй, че са минали петдесет хиляди години и начинът на живот сигурно се е променил значително. В някои отношения може би приличам на обикновена лисица или куче.
Тя отново ме хваща за лапата.
— Не се притеснявам. Мисля, че мога да живея с „пещерна лисица“. За мен ще бъде невероятно удоволствие да те запозная с някои от предимствата на нашата епоха.
Отново се изкачваме на повърхността. Вървим сред обрасли с храсти долчинки, сред съвършено природно равновесие между растения и животни. Въздухът е невероятно чист, съдържанието на кислород е толкова високо, че ми премалява; или може би причината се крие в близостта на Рете. Не говорим много. Тя ми показва някои от най-красивите участъци в местността. Твърди, че тук някога е била люлката на човешката цивилизация — земите между реките Тигър и Ефрат. Две ледникови епохи ни делят от моето време. С увеличаването на водните запаси и полагането на грижи за почвата тук отново са израсли райските градини. Тя се усмихва, докато ми разказва всичко това. Хваща лапите ми и ме отвежда пред един малък отвор в земята, по-малък от предишния.
— Сега ще видиш моя дом. Живеем в малки общности или сами. Предпочитам да живея сама, но повечето от нас живеят по двойки.
Спускаме се дълбоко под земята. Спираме и се оказваме на място, което е точно копие на онова горе. Не мога да повярвам, че сме под земята. Оглеждам се.
— Разбираш ли, Франки, обичам природата. Предпочитам нещата такива, каквито са. Ела, ще ти покажа как готвя.
Рете разполага с малко каменно огнище. Чудя се как успява да готви, без димът да изпълва това, което въпреки камуфлажа би трябвало да е подземна пещера.
— Не се задимява. За гориво използвам специални дървени въглища. Те осигуряват топлина, но нищо повече. Виж, ето нещо подобно на дърво.
Подава ми го. Има кора и годишни кръгове. Невъзможно е да го различа от най-обикновена цепеница.
— Зная, че всичко това ти изглежда прекалено изкуствено, тъй като си живял в един истински свят, в истинско дърво, палил си истински огън, валял те е истински дъжд, брулили са те истински ветрове, но това е най-доброто, което имам. Ела да видиш спалнята ми.
Отвежда ме пред нещо, което прилича на дърво, на дъб. В ствола му е построена платформа, към която води стълба. Покатервам се след нея. За легло служат дървесни кори и слама. Тя се изляга върху им. Толкова е красива.