Но всичко това се случи, преди той да намери собствената си идентичност, истинската си роля в живота. Ние бяхме един преждевременен, многообещаващ опит от неговото минало. Сега е осъзнал реалността и може би е разбрал, че усилията му са напразни.
Чувствам се измамен. Разбирам отчаянието на Вилхелм, гнева му, обезсърчението му. Улавям се, че реагирам на заплахата по примитивен, първичен начин — чрез съперничество, разрушение, насилие.
Обмислям дали да не се върна и да попитам Вилхелм къде е дървото, в което живееше Франки, да намеря лисана, неговата спътница и потомството им и да ги избия. По същия начин реагирах и когато Били заяви, че не вярва във Франки Фърбо и че иска да променя края на приказката. Промених го, като унищожих всичко, което бях създал заради него и останалите ми деца. Човек лесно се поддава на първичните си инстинкти. Никога не бих го направил, но това ви дава представа колко потиснат, самотен и предаден се чувствам.
Зная, че всичко е безсмислено. Нищо не може да спре прогреса и ако историята, която Франки е разказал на Вилхелм, е истинска, а аз съм убеден в това, лисиците ще господстват в бъдещето.
Каквото и да предприема, то е обречено на неуспех. Това е самата истина, освен ако забравим теориите, че не е задължително между причина и следствие да има връзка или че бъдещето не подлежи на промени. Трудно ми е да проумея, да приема тази идея.
Освен това зная, че подобно поведение е глупаво и в пълно противоречие с живота, който трябва да водим, с всичко, на което ни научи Франки, с идеите, които промениха и ръководеха моя живот и този на семейството ми през изминалите четирийсет години.
Влизам в града и отивам в хотела. Нощният портиер е изненадан, че се появявам в такъв късен час, но ми съобщава, че имат свободна стая. Показва ми я. Облечен е в старомодна нощница, носи шапка с пискюл. Като прибавим очилата и дългите му мустаци, досущ прилича на герой от приказките ми за Франки Фърбо.
В стаята е прашно и мирише на плесен. Разтварям прозорците. Луната се оглежда във водите на езерото. Изключвам голямата лампа и оставям да свети само нощната до леглото ми. Единият край на дюшека е по-висок. Не мога да спя така; все едно се намирам в болница. Под истинския дюшек има още един, по-малък, с клиновидна форма. Издърпвам го и го опирам до стената. Сега леглото е равно.
Уморен съм до смърт. Събличам се и се пъхвам под пухения юрган. Всичко в стаята е от истинско дърво или пък е боядисано в бяло. Гася лампата. Опитвам се да не мисля, но още ми се вие свят.
Не мога да възприема идеята за новото „хилядолетие“. Тя ми се струва малко тъжна. Заспивам с успокояващата мисъл, че хората няма да се самоунищожат. Това означава, че моите деца, внуци, правнуци след четирийсет поколения ще живеят в мир и спокойствие. Струва ми се отлична сделка. Ако не бях толкова уморен, щях да се върна и да съобщя на Вилхелм добрата новина, но той вече я знае. Проблемът му произтича от неговата гордост. Най-сетне заспивам, защото съм преглътнал гордостта си и вкусът ми харесва.
На сутринта вземам влака за Мюнхен, откъдето само с едно прехвърляне пристигам в Торино, а оттам в Перуджа. Закусвам на Bahnhof. Толкова съм свикнал с Германия, с немския, че минава известно време, докато осъзная, че се връщам към стария си живот в Италия. Трудно ми е да повярвам, че съм напуснал дома си само преди няколко дни.
Оглеждам забързаната тълпа. Сега всичко ми изглежда незначително. Чувствам се чужд, все едно наблюдавам мравуняк или животни в зоопарка. След като проумях, че всичко е мимолетно, в душата ми се възцари непознат до момента вътрешен мир. Дава ми сили да разбера, че няма да настъпи краят на света, напротив, животът ще стане по-добър. Така проумявам смисъла на неща, които доскоро не разбирах.
Всъщност всички знаем, че ни е даден само един живот, или поне аз така съм смятал винаги. Какво ме интересува, че в далечно бъдеще хората ще се превърнат в домашни любимци на някаква свръхраса?
Честно казано, ако погледнем нещата от друг ъгъл, бъдещето не се отличава особено от човешката представа за рай. В края на краищата според сценария човек напуска земния свят и се преселва в по-съвършен свят, където няма грижи и тревоги; там за него се грижи любвеобвилният Бог; там човек е обичан. Светът на бъдещето прилича на този рай. Просто ние няма да го доживеем, за разлика от децата ни. Истинският ад е да нямаш деца, да не намериш чрез тях място в този рай. Нямам търпение да се прибера у дома, да прегърна Каролин и Били.