Притеснявахме се, че ако живееш прекалено дълго, без да опознаеш истинската си същност, може да изгубиш част от своята самоличност. Проведохме множество консултации, докато решим как да получим желания резултат, без да разстроим психиката ти. Всички бяхме искрено загрижени за теб, Франки. Ти си нещо свещено, ти си нашият прародител, без когото нямаше да ни има. Тревожеха ни и чисто егоистични подбуди: ако допуснехме грешка, можеше да осуетим развитието на нашата раса, затова трябваше да действаме изключително предпазливо.
Познанията ни за причинно-следствената връзка могат да се сравнят с представата, която хората са имали за електричеството веднага след откриването му. Виждаме резултатите, използваме го, но не познаваме свойствата му. Затова трябваше да внимаваме.
— Какво стана после? Погребвате Уилям, отнасяте нужната информация в своето време и се каните да ме превърнете в Уилям Уайли и да ме върнете обратно. Така ли?
— Да, но всъщност нещата бяха малко по-сложни. Трябваше да имплантираме в мозъка ти множество истории, случки, спомени. Наложи се да поставим блокади да не би случайно събитие в живота ти — болест, изпадане в безсъзнание — да доведе до загуба на част от идентичността ти като Уилям Уайли или да разкрие истинската ти самоличност.
За да поддържаме жива личността на Франки Фърбо, трябваше да съчиним цяла история, в която да повярваш… нещо повече, да се превърнеш в част от нея. Вероятно още вярваш, че двамата с Вилхелм сте агонизирали в онази дупка, когато Франки Фърбо е дошъл да ви спаси, да ви отведе в своя дом, да ви възкреси, да ви обясни как трябва да живеете. Наложи се да ти внушим желание да живееш далеч от хората, за да защитим теб и децата ти.
Като напълно отделна, измислена личност, Франки те научи на много неща, но не трябваше да знаеш, че истинският герой в тези истории си ти. В тях трябваше да се разказва за една лисица, която няма нищо общо с теб и която си срещнал в края на войната заедно с Вилхелм Клуг. Така повярва в себе си, във Франки Фърбо, без да знаеш, че ти си Франки. От съображения за сигурност присадихме в мозъка ти спомените и езика на Вилхелм. Това ти помогна да повярваш, че като Уилям Уайли наистина си живял с Франки и Вилхелм в онова дърво. Разбираш ли?
Честно казано, вече не съм сигурен в нищо. Възмутен съм, че са ме подложили на подобна манипулация, дори да съм дал съгласието си преди четирийсет или след петдесет хиляди години.
Опитвам се да подредя мислите си. Историите, които разказвах на децата, които написах и в които вярвах, никога не са се случвали! Измислени са били от шайка учени от далечното бъдеще. Нищо чудно, че понякога ми се струваше как полудявам. Та в главата ми са се боричкали различните самоличности, събития, истини и лъжи. Чувствам се отпаднал, потиснат. Нямах представа, че Франки Фърбо може да се чувства така. Това показва колко ми е трудно да се приспособя: продължавам да мисля за Франки като за друго същество. Въздъхвам дълбоко.
— Значи се превърнах в Уилям Уайли и ме върнахте в моето време, така ли?
— Не, не беше толкова лесно. Невъзможно бе да те пренеса през времето в човешкия ти образ. Трябваше да се върнеш като лисица, да ме прегърнеш здраво, докато Уилям Уайли съществуваше само в съзнанието ти.
Сетне, когато се върнахме тук, в Италия, докато си почивахме и възстановявахме дома ти в дървото, аз намерих тази къща близо до мястото, където те открих. Върнахме се във времето само две години след твоята смърт, тоест след смъртта на Уилям Уайли. Работихме цял месец, докато прехвърля в твоя мозък всичко онова, което бях складирала в моя, включително блокадите и постхипнотичните внушения. Беше толкова необикновено да гледам как се променяш пред очите ми, превръщаш се в някой друг, който съществуваше единствено в мислите ми, когото също обичах, но съвсем различен от лисицата, в която се влюбих.
Значи аз самият не съм направил нищо, дори не съм намерил тази къща. Започвам да се чувствам като робот, програмиран за нечие удобство. Ще ми остане ли частица гордост, когато Рете приключи разказа си? Свършил ли съм нещо полезно, като изключим факта, че съм някаква случайна мутация? Зная, че тя чете мислите ми. Поглеждам я в очите. Това ли е жената, която обичах през всичките тези години?
— Франки, скъпи, тогава ти беше много трудно, както и на мен, сега също ти е трудно. Позволи ми да продължа, идва краят на разказа ми. Моля те, изслушай ме.