Ще ти кажа само едно: погледни ме, чуй ме, почувствай ме. Разтварям за теб сърцето и душата си. Понякога думите са безполезни.
Чувствам как тя бавно прониква в мен, сливаме се в едно цяло. Познавам дълбочината на нейната любов, страст, загриженост, уважението, което изпитва към мен. Чувствам, че я обичам с цялото си същество, с неподозирана сила. Изчезват последните прегради между мен и Франки Фърбо. Кипя от енергия.
Думите никога няма да изразят чувствата ми към Рете. Всяка частица от тялото ми излъчва любов. Сарва прегръща и двама ни.
— Не е ли чудесно, че отново сме лисици? Иска ми се Траис, Хинва и Панта да бяха тук. Те вече знаят, но в мен е останало нещо от хората, затова ми иска да са с нас.
— Но те са тук, Сарва. Не знаеш ли? Или мислиш, че в тяхно отсъствие ще посрещнем баща ти след толкова години?
Оглеждам се и ги виждам на леглото, заели старите си места. Траис, най-голямата, е в напреднала бременност. Нейният съпруг и брат Хинва я е прегърнал. Панта се е излегнала плътно до Сарва. Едва сега осъзнавам, че за пръв път ги виждам в образа на лисици, каквито всъщност са, а не в човешкия облик, даден им от други. Рете се обръща към мен, сетне към децата:
— Това ще продължи само няколко минути. Едва успях да убедя изследователския център да ни даде разрешение. Прекалено опасно е. Огледайте се добре, запомнете как изглеждате, защото отново ще станем невидими или ще приемем човешки облик. В момента излагаме на риск бъдещето на нашата раса. Затова трябва да се разпръснете по цялата планета. Панта, още тази вечер се връщаш на прекрасния си японски остров. Предлагам да използваш същия начин, по който дойде тук — трансмиграция. Очевидно Траис и Хинва също ще се приберат в дома си в чилийските планини.
Неприятно ми е, че съм настойчива, но такива са инструкциите. Както знаете, ние, лисиците, можем да бъдем безмилостни, понякога трябва да бъдем безмилостни. А сега да приемем човешки образ и да обядваме както едно време. Подготвила съм се специално за случая; очакват ви любимите ви ястия.
Споглеждаме се. Гордея се с децата си. Толкова са различни, но си личи, че са от едно семейство. Прегръщаме се всички. Моментът е вълшебен. Сетне Рете проговаря:
— Добре, а сега да се върнем в човешкия си образ. Готови ли сте?
Отговаряме утвърдително с помощта на телепатията; без да положа каквото и да било усилие, се превръщам в Уилям Уайли, а децата ни отново са хора. Страхотно е, защото сега всичко си има логично обяснение. Ние сме обикновени човешки същества, които водят не съвсем обикновен живот в малката къща на хълма.
Къщата отново се превръща в наш дом. Каролин и Камила отварят капаците. Навън е светло. Сякаш са изминали години от мига, в който Каролин затвори капаците. Оказва се, че са минали два дни. Радвам се, че отново сме хора, макар че никога няма да бъдем същите.
Започвам да осъзнавам, че имам три отделни идентичности. Притежавам спомените и детството на Вилхелм, тоест живота му, преди да загине на двайсет години. Освен това като Уилям имам съвсем реални спомени за Вилхелм и за живота ни при Франки Фърбо, както и псевдоспомените за гостуването ми в Хохенберг преди няколко дни.
Помня и целия живот на Уилям Уайли, с изключение на детството. Всичко това е взето от един отдавна мъртъв човек, плюс „псевдореалните преживявания“ с Франки Фърбо, а всъщност със самия себе си в някаква друга изкуствена среда. Спомням си и как Франки, всъщност Рете и изследователският център ме отведоха при американските войници и започнах така наречения си „истински“ живот като Уилям Уайли. Трудно го проумявам, макар да твърдят, че съм изключително интелигентен.
Над всичко са най-пресните ми спомени, които обаче са част от първоначалната ми самоличност, истинската ми същност като лисица. Като Франки Фърбо, роден в началото на двадесети век, пренесен от Рете петдесет хиляди години напред в бъдещето, сетне върнат обратно, подложен на хипноза, живял във въображението на Уилям Уайли, мъртъв млад войник — при това с „присадено“ въображение.
Кой съм сега? Би трябвало да се чувствам най-добре като лисица мутант, Франки Фърбо, съпруг на Рете, баща на Траис, Хинва, Панта и Сарва. Но това не е всичко. Най-важното в живота ми всъщност са влюбването, бракът, оглеждането на деца, писането на приказки. Те съставляват по-голямата част от онова, което наричам свой живот.
Всички чакат да седна на масата. Имахме обичай преди да започнем да се храним, да се хванем за ръце, да се спогледаме и да възкликнем едновременно: „Хммммммммм, страхотно!“ Едва сега осъзнавам, че това е типично за лисиците.