Каролин протяга ръка към мен, аз хващам дланта на Катлийн. Затваряме кръга. Очите на Били искрят от възбуда. Трудно ми е да го гледам като лисица, не съм свикнал. Виждам единствено малкото момче, което преди около седмица ме помоли да му разкажа някоя от историите за Франки Фърбо.
Споглеждаме се и аз започвам „хммммммммм“, останалите ме последват, докато оставаме без дъх, сетне вдишваме дълбоко и извикваме: „Страхотнооооооооооо!“ Плясваме с ръце и започваме да ядем. Каролин е надминала себе си.
Докато се храним, разговаряме. Разговаряме за нас, за човешки неща, сякаш нищо не се е случило. Усещам, че така трябва да бъде. Съзнаваме истинската си идентичност, но не говорим за нея, освен в краен случай. Дори телепатичните ни умения сякаш са изчезнали. Опитвам се да комуникирам директно с Каролин, но тя ме поглежда и поклаща глава. Добре, разбирам.
След вечеря както винаги измиваме заедно чиниите и оправяме леглото. Навън слънцето вече залязва. Каролин повдига въпроса, който най-много ме тревожи. Мисля, че само тя е запазила телепатичните си способности.
— Е, скъпи, как искаш да живееш отсега нататък? Можем да останем тук още няколко месеца, докато Били замине при Камила. Сетне ни очаква дълъг живот и след като сме заедно, смятам, че моментът е подходящ да обсъдим въпроса. Може да не ни се удаде възможност да се съберем отново; прекалено опасно е.
Уилям, мисля, че решението трябва да вземеш ти. Ти пожертва най-много. Чувствам се ужасно, че мина през такива изпитания, и се надявам да ти се реванширам през следващите години. В известен смисъл ти си баща на всички нас, дори и на мен. Как искаш да прекараш останалите три-четвърти от живота си?
Спира, усмихва се очарователно, изчаква. Зная, че е прочела мислите ми, докато се държах като човек — ядосвах се, сърдех се като дете; забравих за телепатичните й способности. Отвръщам й с усмивка:
— Мисля, че имаш отлична представа за нещата, които минаха през ума ми. Не смятам обаче, че решението трябва да взема само аз, то засяга всички ни. Особено теб, Каролин. Ти си се откъснала от живота, който познаваш и обичаш. Бях в твоя свят, зная от какво си се лишила. Ако искаш и ако е възможно да дойда с теб, можем да се пренесем след петдесет хиляди години в бъдещето и да останем там. Възможно ли е?
Любовта й ме облива като огромна вълна. Опитвам се да издържа силата й.
— Мисля, че е възможно, но няма да стане, Франки Фърбо никога не е живял в нашето време.
— Откъде знаеш? Каза ми, че дори лисиците от нашата раса не могат да пътуват в бъдещето, а само в миналото, но минало спрямо времето, в което живеят. Няма как да знаеш дали Франки Фърбо не е живял и в твоето време.
— Въпреки това зная.
Обръща се към мен и шепне в ухото ми:
— Не е честно, но проникнах в съзнанието ти. Мисля, че отгатнах желанието ти, зная и моето желание. Не забравяй, че в моето време ме смятаха за особнячка, защото проявявах интерес към примитивното минало. Опитвах се да пресъздам средата, в която смятах, че сте живели. Сега съм убедена, че това е духовна трансмиграция от твоето време, може би дори от самия теб. Това е единственото обяснение за моята страст към миналото, която ме направи специалист по твоята епоха и ме накара да те потърся. Тук живях щастливо. Искам да останем, но вече без тайни между нас.
Измъчвах се от мисълта, че те заблуждаваме, че се възползваме от предимствата си, че трябва да премълчавам толкова много неща. Иска ми се да продължим да живеем както до сега, но и двамата да знаем какво правим и защо.
Отдръпва се от мен и ме поглежда в очите. Объркан съм, но зная, че е права. Сядам в леглото.
— Двамата с майка ви се посъветвахме и смятаме, че решението, което взехме, е най-доброто за нас. Първо ще ви изложа всички варианти, в случай че не сте ги обсъдили.
С майка ви можем да се върнем в бъдещето, откъдето дойде тя. Ще живеем в свят с високоразвити технологии, където лисиците са господари; те проявяват неуморно любопитство, изследват различни явления, опитват се да водят приятен и разумен живот. Там ни очакват непознати за вас удобства, приятни изживявания, които надминават въображението ви, но след като сте се родили в това време и след като не можете да пътувате в бъдещето, никой от вас не е в състояние да дойде при нас. Ако майка ви би могла да ме вземе със себе си, което е малко вероятно, ще живеем сами, без вас.