Франклин трябваше да ѝ се обади. Дали се бе прибрал или още скиташе по автобусите? Тя не знаеше къде живее, не знаеше колко време му е нужно да се прибере. Потънала в сладки мисли, тя се сепна, когато телефонът отново зазвъня.
— Да, моля.
— Сюзън? — бе гласът на Франклин.
— Сюзън слуша — весело отговори тя.
— И как сме, мацко?
— Чудесно! Настроението е страхотно.
— Така те искам! Как пътува?
— Забавно. Имаше няколко стачкуващи групи, но…
— Поне си гледала зрелището. При мен беше по-скучно.
Говореха цели четиридесет минути. Явно Франклин беше широко скроена личност, защото почти никакви теми не му бяха чужди. Но той не говореше с някакво високомерие, като „голям разбирач“, даже напротив — казваше нещата възможно най-опростено, което го правеше изключително сладкодумен събеседник. Говореха най-вече за щастливите моменти в живота, за ползите от тях и вредата от тревогите, за лошата обстановка с непрекъснатите стачки, за предстоящата гражданска война. Накрая се разбраха да се видят утре в десет.
Сюзън си легна, удовлетворена от отминалия ден. Франклин бе прав, че когато човек е щастлив, нещата лека-полека се подреждат така, както трябва. След малко тя заспа дълбоко и непробудно.
Събуди се към девет. Някой звънеше на входната врата. Тя облече халата си и тръгна към вратата. Очакваше отвън да е или майка ѝ, или баща ѝ, които понякога се прибираха рано от работа, но когато видя Питър се сепна изненадана. Той стоеше пред входната врата, в ръцете си държеше голям букет с екзотични цветя, а лицето му изразяваше угриженост.
— Какво има, Пит? — попита настойнически Сюзън.
— Ще отидеш ли на срещата? — Питър отговори на въпроса с въпрос.
— След малко ще тръгвам, защото в десет трябва да съм на пазарния площад.
Питър подаде букета и тя го взе.
— Мога ли да вляза? — попита той.
— Заповядай, но след двадесет минути тръгвам.
Той влезе, седна на канапето в хола, след което ѝ каза:
— Не искам да ходиш на срещата.
— Защо?
Питър стана. Лицето му бе силно напрегнато. Направи няколко крачки към нея и падна на колене.
— Не искам да те изгубя — плачейки, рече той.
— Питър, чакай. Изправи се, моля те. Защо да ме изгубиш?
— Ти отиваш на среща с друг — той стана, като продължаваше да я гледа.
— Нали ти говореше, че сме свободни в свободното си време. Нали и ти се срещаше с други момичета?
Питър не отговори веднага. Направи няколко крачки в кръг, сетне отново застана пред нея и промълви:
— Срещах се, но… при мен е по-различно. Аз не правех нищо с тях, те са ми бивши…
— Чакай, чакай, момче, аз кога съм казала, че с този младеж имам нещо общо?
Той продължаваше да стои неподвижен, не знаейки какво да отговори. Накрая изригна с думите:
— СЮЗЪН, ОБИЧАМ ТЕ! НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ! СТРАХ МЕ Е ДА НЕ ТЕ ЗАГУБЯ! ТИ СИ ЕДИНСТВЕНОТО СВЯСТНО МОМИЧЕ, КОЕТО ПОЗНАВАМ! СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ НЕ ТИ ОБРЪЩАХ ВНИМАНИЕ, НО ЩЕ СЕ ПРОМЕНЯ!!! — и Питър наведе глава, ридаейки. Тя го прегърна.
— Не съм казала, че ще ме загубиш. Но искам по-сериозно отношение от твоя страна. Разбери, имам чувството, че не ме зачиташ за нищо.
— Само ми дай шанс и ще се променя! Обещавам ти!
— Аз не съм скъсала с теб. Така че шансът ти е още голям — отговори с добродушен тон, трогната и изненадана от признанието.
— Сюзън, не ходи на срещата! Моля те!
— Вече съм обещала, не мога така. Ще отида на площада и ще му кажа, че се налага веднага да се прибера.
Питър я гледаше умоляващо с влажните си очи.
— Добре, добре — накрая се съгласи тя, — само се успокой. Тук съм, с теб. Няма да ходя.
— Наистина ли? — възкликна той.
— Наистина. Сега реших да не ходя на срещата.
Питър я прегърна, като я стисна толкова силно, че костите ѝ изпукаха. Той извика с цяло гърло:
— СЮЗЪН, ОБИЧАМ ТЕ!
Тя бе щастлива. Човекът, когото обичаше, най-сетне се показа с истинското си лице — чувствителен и романтичен, но отчаян, когато бъде засегнат. В момента тя предпочиташе него, отколкото несериозния непукист Франклин, който никога не е имал истински проблеми. Вярно — Франклин бе доста по-лъчезарен, по-интересен, забавен и словоохотлив, но тя не бе такава. Тя също бе чувствителна, премисляща и дори нерешителна в дадени моменти. Като Питър Дилън.
Франклин чакаше на площада. Бе усмихнат, както винаги. Букетът, който носеше от хризантеми и рози, контрастираше с елегантното му джентълменско облекло. Той гледаше към спиращите автобуси, а по грейналото му лице се четеше трепет и приятно очакване.
Но Сюзън не идваше. А вече минаваше десет и половина.
Започна да се озърта и да си гледа часовника. Може пък да ѝ се е случило нещо. Може би има причини за закъснението. Франклин почака още петнайсетина минути, след което тръгна към вътрешността на площада. Усмивката, макар и не толкова сияеща както в началото, още беше на лицето му, но по очите му бе изписано разочарование.